Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 23

Дадох му ги. Той ги прегледа, без да промени изражението на лицето си.

— О! Пробен?

Всъщност този въпрос си беше чиста обида. Изобщо не го засягаше дали съм пълноправен член на Гилдията на журналистите или все още подлежа на проверка като Чирак. С тези думи явно се опитваше да намекне, че още имам жълто около устата си и присъствието ми на фронтовата линия представлява потенциална опасност за него и подчинените му.

Дори не подозираше, че като каза това, той не само атакува моята защита, а разкри и своето слабо място.

— Точно така — съгласих се аз и си прибрах документите. Импровизирах въз основа на току-що получената информация. — А сега да поговорим за повишението ви…

— Повишение?

Той се втренчи в мен. Тонът му потвърди точно това, което предполагах. Твърде често обвиненията, които хората отправят към другите, издават собствените им слабости. Човек, който намеква, че сте крадец, почти винаги таи в душата си собствената си нечестност. В този случай опитът на Фрей да натякне за истинския ми статут говореше, че и той е чувствителен по въпроса. Желанието му да ме оскърби плюс фактът, че на тези години все още е полеви командир, показваха, че неведнъж повишението го е подминавало и че е уязвим на тази тема.

Ситуацията ми предоставяше една малка възможност, но това ми беше достатъчно, след като пет години бях усъвършенствал способностите си върху умовете на други хора.

— Не ви ли повишават в звание „майор“? — невинно попитах аз. — Мислех, че… — млъкнах внезапно и му се усмихнах. — Може и да греша. Сигурно ви бъркам с някого — опитах се да променя темата и се огледах. — Виждам, че е било доста напечено сутринта…

Той се приближи.

— Къде чухте, че ме повишават в звание „майор“?

Разбрах, че е време да стегна примката.

— Ами… Вижте сега, коменданте, може и да не съм запомнил — отвърнах аз. Гледах го право в очите. Изчаках да осъзнае думите ми, преди да продължа. — Но дори и да помнех, нямам право да ви го съобщя. Журналистите си имат свои източници и не бих искал да разискваме тази тема. Военните нали също си имат тайни?

Думите ми го отрезвиха. Спомни си, че не съм някой от подчинените му пехотинци и не може да ми заповяда да му кажа нещо, което не желая. За мен трябваше да си надене кадифените ръкавици, ако иска да изкопчи нещо, а да не използва железния си юмрук.

— Да — произнесе той, стараейки се преходът от свирепа гримаса към усмивка да изглежда колкото се може по-естествен. — Да, да… Моля да ме извините. Нали разбирате, тук сме под постоянен обстрел…

— Разбирам ви — прекъснах го с възможно най-дружелюбен глас, — от това нервите не стават по-спокойни и отпуснати.

— Не стават… — отново опит за усмивка. — Значи не можете нищо да ми кажете за повишението…

— Боя се, че не мога — погледите ни се срещнаха.

— Ясно — малко тъжно каза той. — Добре. С какво мога да ви бъда полезен?

— Бихте могли да ми разкажете нещо за себе си. Искам да получа от вас някаква по-обща информация.

Внезапно пак се обърна към мен и попита невярващо: