Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 139

Това, което потисках толкова време, най-сетне излезе на повърхността — моята силна любов към Лайза. Разбрах, че много отдавна самотната ми душа е отвърнала на чувствата й, но не съм си го признавал. Ала сега исках да живея в името на тази любов. Великанът може без усилия да задържи дрозда в шепата си независимо от съпротивата на птичката. Но ако се грижи за нея, тогава може да се промени и да се върне на пътя на любовта, където грубата сила няма никаква стойност.

По този начин, по някакъв невидим канал, който ни свързваше, вярата на Лайза се съедини с моята и аз не можех да отхвърля собствената си вяра, без да отхвърля и нейната. Иначе защо тръгнах веднага към нея, когато ми се обади, че са ранили смъртно Марк Тор? Още тогава съм бил готов на компромис, давайки възможност на пътищата ни да се слеят.

Сега, след като осъзнах всичко това, стрелката на жизнения ми компас рязко се завъртя на сто и осемдесет градуса и аз видях живота си по нов начин. За мен нищо не се бе променило — нито гладът, нито амбициите и желанията ми бяха намалели. Само бях преминал на другата страна. Засмях се на глас — толкова просто беше всичко! Видях целта, която беше противоположна на предишната.

„УНИЩОЖАВАЙ — СЪЗДАВАЙ“

СЪЗДАВАЙ — ето простия отговор, който търсех през всички тези години, за да отхвърля Матиас и неговата пустота. Точно за това съм роден, точно това представляваха и Партенонът, и Енциклопедията, и всички човешки същества.

Аз съм роден, както и всички хора — дори и Матиас, — за да бъда създател, а не унищожител, съзидател, а не разрушител. Сега се чувствах като парче чист метал, отлят без всякакви примеси, и звучах мелодично и звънко до последната частица на съществото ми с неизменната чистота на единствената истинска цел на всичко живо. С омекнали колене се отдалечих от църквата и се качих в колата си. Дъждът напълно спря, небето се изчисти. Образува се лека влажна мъгла, но ми се струваше, че така и си остана в зародиш. На вкус въздухът беше чист и свеж.

Отворих страничните прозорци, излязох от паркинга и поех по дългия път към космодрума. Чух как в църквата започна изпълнението на последния химн.

Това беше бойният химн на воините на Сдружението. Докато пътувах, гласовете гръмко се носеха зад мен, но не звучаха бавно и печално като на прощаване, а силно и триумфално като маршова песен на хора, които уверено вървят към утрото на новия ден.

Войнико, не питай — и всеки ден,

щом знамето те води в бой…

Слънцето вече припичаше. Все повече се отдалечавах, разстоянието между мен и църквата се увеличаваше, докато накрая гласовете се сляха и зазвучаха като един — мощен и уверен. Пред мен облаците окончателно се разпръснаха. Парцаливите им краища ослепително блестяха като знамена на армия, гордо маршируваща из неизследвани земи.

Гледах ги, докато най-после и те изчезнаха и се сляха с чистото, синьо небе. Дълго чувах зад мен песента — и когато влязох в космодрума, и когато се качвах на кораба, който ще ме заведе на Земята, при Лайза, очакваща ме в лъчите на топлото Слънце.