Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 135

С тези думи сякаш ме удари с юмрук в стомаха — и то силно, както аз ударих Дженъл Марат, когато избягах от лагера на Кейси на Света Мария. И макар че слънцето вече печеше доста силно, започна да ме тресе.

Всичко е точно така. Не можех да го отрека. Докато аз гледах отвисоко на всяка вяра, съставях планове и размествах пионките така, както ми се искаше, Джеймтън, отдал живота си в името на своята вяра, ме бе претопил и променил, както мълнията стопява върха на острието на меча, когато попадне върху него. Не можех да не призная, че съм се променил.

— Няма смисъл — казах аз треперейки. — Това не променя нищо. Не съм достатъчно силен да направя каквото и да било. Нали ви казах, че пратих всички и всичко против Джеймтън, а той победи!

— Той имаше сърце. А вие през цялото време освен с него сте се сражавали и със собствената си натура. Погледнете ме, Тим.

Вдигнах поглед към него. Магнитите на кафявите му очи ме хванаха и не ме пуснаха.

— Целта на моето идване тук — да се срещна с вас, както беше изчислено на Екзотика, все още не е осъществена. Помните ли как в офиса на Марк Тор ме обвинихте, че съм ви хипнотизирал?

Кимнах.

— Не беше истинска хипноза. Просто ви помогнах да осъществите връзка между съзнанието и подсъзнанието си. Ще бъдете ли достатъчно смел, след като видяхте резултата, постигнат от Джеймтън, да ми позволите да ви помогна още веднъж да осъществите тази връзка?

Думите му увиснаха във въздуха. Застинах за миг и чух силен, горд глас, който четеше молитва в църквата. Видях слънцето, пробило облаците над главите ни. В същото време мислено видях и стените на моята мрачна долина, които Падма ми бе описал преди много години в сградата на Енциклопедията. Продължаваха да висят над главата ми и да скриват слънцето. Само че този път през мен струеше ярка светлина, сякаш отсреща бе отворена врата.

Помислих си за онова място сред мълниите, което бях видял, когато Падма бързо приближи пръста си към лицето ми. И независимо колко слаб, разбит и победен се чувствах, самата мисъл да се опитам отново да вляза в зоната на битката ме изпълни с болезнена безнадеждност. Вече нямах силата да застана лице в лице със светкавиците. А може би и никога не съм я имал.

— Той беше воин на своя народ, който е Божи народ, и воин на Господа — четеше молитвата далечен, самотен глас, който едва се чуваше. — И с нищо не съгреши пред Господа, който е наш Бог и Повелител на силата и истината. Нека ни напусне и се влее в редиците на тези, които разкъсвайки маската на живота, ще бъдат благословени и ще пребъдат в Царството Небесно.

Като чух тези думи, внезапно ме обхвана чувството, че съм се върнал в къщи, че без съмнение съм се завърнал във вечния дом на непоколебимата вяра на моите праотци. Попаднах в редиците на тези, които никога не биха се поколебали. Без да трепна, тръгнах с тях напред. Точно тогава усетих, че съм бил длъжен да разбера Джеймтън, когато бяхме сами в стаята и той правеше своя избор на живот и смърт. Това усещане се задържа само един миг, но и той беше достатъчен.