Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 13

Именно тези гласове от непрестанната борба, продължаваща вече стотици векове, бях чул в Индекс-залата. Това бе борбата, която хората от Екзотика се опитваха да разберат с помощта на своите странни психологически и философски чудеса. Тази борба доведе в края на краищата до построяването на Последната Енциклопедия, за да разположи на карта цялото минало на расата и за да може пътят на Човека в бъдещето да бъде точно изчислен.

Това тласкаше напред Падма, Марк Тор и всички останали, включително и мен. Защото всяко човешко същество е сред борещите се маси на съплеменниците си и не може да избяга от битката на живота. Всички ние, живеещите в този миг, участвахме в сражението, бяхме негови съставни части и играчки в ръцете му.

При тази мисъл неочаквано разбрах, че аз съм различен. Не проста играчка. Бях нещо повече — една от решаващите сили, възможен повелител на хода на събитията. Тогава за пръв път стиснах мълниите около мен и се опитах да насочвам движението им, да ги заставя да се подчиняват на моите цели и желания.

Отново бях подхвърлен на неизмерими разстояния. Но вече не приличах на кораб, който безпомощно се носи по бурния океан, а по-скоро умело управляван плавателен съд, използващ насрещния вятър. В този миг на пръв път осъзнах чувството за собствената си сила и власт. Та нали мълниите се подчиняваха на ръцете ми, а техните удари — на желанията ми! Усещах безграничното могъщество, което ме изпълва. Не можех да го опиша. Озари ме мисълта, че аз наистина съм един от онези, които никога не са подхвърляни и не бива да се изпращат където и да е. Аз бях ездач, Повелител! Имах способността да придавам форма поне на част от онова, до което се докосвах по време на битката между светлината и мрака.

Чак сега забелязах и други като мен. Не бяха много. Също бяха ездачи, Повелители, оседлали бурята — олицетворение на борещата се човешка раса. За миг се движехме заедно, в следващия момент ни разделяха милиони години. Но аз ги виждах. И те също. Разбрах, че ме викат. Искаха да не продължавам борбата сам, да се присъединя към тях, за да действаме заедно с цел да приключим битката и да се възцари ред сред хаоса.

Всичко, с което бях закърмен обаче, въстана срещу техния зов. Прекалено дълго съм бил потискан и прокълнат. Прекалено дълго съм бил играчка за мълниите. Сега чувствах дивото удоволствие аз да бъда ездачът, а не да ме яздят. Наслаждавах се на силата си. Нямах никакво желание да взимам участие в общите усилия, които биха довели до мир. Мислех, че трябва да продължавам този главоломен вихър и яростните, бесни сблъсъци. И че трябва да съм на гребена. По-рано бях прикован и заробен от тъмнината на чичо ми, но сега бях свободен, бях Повелител. Нищо на този свят не бе в състояние да ме накара да надяна отново веригите. Чувствах, че стискам все повече мълнии и по-силно…

…И неочаквано пак се озовах в кабинета на Марк Тор. Лицето на домакина приличаше на дървена маска. Гледаше ме втренчено и доста особено. Лайза беше пребледняла и също бе впила поглед в мен. А Падма продължаваше да ме гледа право в очите.