Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 11

— Чух гласове — започнах аз. — Всички говореха едновременно, но поотделно.

— Много гласове, така ли? — попита Падма.

Наложи се отново да го погледна. Чух отговора си:

— Всички гласове, които бяха там.

След това се опитах да обясня. Падма кимна. Докато говорех, прогледнах отново към Тор. Той се бе навел в креслото си, сякаш беше объркан и разочарован.

— Само… гласове ли? — старецът като че ли зададе въпроса на себе си, след като свърших.

— Защо? — почувствах внезапен прилив на ярост. — Какво трябваше да чуя? Обикновено какво чуват хората?

— Винаги различно — намеси се Падма с кадифен глас.

Не го погледнах. Бях се втренчил в лицето на Марк Тор.

— Всички чуват различни неща — довърши Консулът.

При тези думи се обърнах към него.

— А вие какво чухте? — заядливо го попитах.

Той се усмихна някак тъжно.

— Нищо, Тим. Нищо.

— Само хората, родени на Земята, понякога чуват нещо — рязко се обади Лайза, сякаш бях длъжен да зная това и да не ми се напомня.

— А ти? — обърнах се към нея.

— Аз? Нищо, разбира се! Няма и половин дузина хора от началото на Проекта, които да са чули нещо.

— Няма и половин дузина ли? — повторих като ехо.

— Пет — уточни тя. — Един от тях е Марк, разбира се. От останалите четирима единият е мъртъв, другите трима… — тя се обърка и ме погледна — …не бяха подходящи.

Този път в гласа й прозвучаха нотки, каквито чувах за пръв път. Но тутакси забравих за това, защото асимилирах числата, които току-що спомена.

Само пет човека за четиридесет години! Тази мисъл ме удари като гръм. Това, което се случи днес в Индекс-залата, не беше глупост. Срещата с Падма и Тор също беше от значение — както за тях, така и за мен.

— Така ли? — попитах и погледнах Марк. Постарах се гласът ми да звучи както обикновено. — Тогава какво означава, че някой е чул нещо?

Не ми отговори направо. Вместо това се наведе напред и тъмните му старчески очи отново засияха като диаманти. Подаде ми пръстите на огромната си дясна ръка.

— Хвани ме — заповяда той.

Протегнах се и го хванах. Почувствах възлестите му стави в дланта си. Той здраво стисна ръката ми и остана в това положение. Един дълъг миг стоя втренчен в мен, докато сиянието бавно угасваше в очите му. После ми пусна ръката и с въздишка се облегна, сякаш бе претърпял поражение.

— Нищо — вяло каза той на Падма. — Отново нищо. Ти мислеше, че ще почувствам нещо. Или че той ще почувства.

Падма ме погледна и тихо произнесе:

— Все пак той е чул.

Буквално ме закова за креслото с кафявите си очи.

— Марк е разочарован, Тим — продължи той, — защото си чул само гласове. Никакво послание или разбиране.

— Какво послание? Какво разбиране?

— Това ти трябваше да ни кажеш — погледът му беше толкова втренчен, че се почувствах неудобно. Сякаш бях сова, попаднала в лъча на прожектор. В този момент усетих, че се ядосвам.

— А вас какво ви интересува?

Той леко се усмихна, преди да отговори:

— Фондовете на Екзотика обезпечават до голяма степен финансирането на Проекта. Но трябва да разбереш, че това не е наш Проект. Той е земен. Ние просто носим отговорност за работата, свързана с човешкото взаимно разбирателство. Освен това между нашата философия и теоретичните постановки на Марк има някои разногласия.