Читать «Първата жертва» онлайн - страница 191

Стиви отваряше вратите една след друга — голи задници, потна плът. Чиновнически костюми прилежно подредени по столовете. Миризма на тоалетна, алкохол и съвкупление. Униформеният се задържаше малко по-дълго от необходимото на всяка врата. Стиви се движеше все по-бързо и по-бързо. Девет врати. Мелиса я нямаше никъде.

Движенията на Стиви станаха некоординирани. Напрежението и сълзите се надигаха в нея. Болката бе толкова дълбока — болка, която само една жена би могла да разбере. Не й беше останал въздух, почти не й бе останал живот. Знаеше, че униформеният се подмотва след нея. Когато след малко се обърна, Стиви видя, че това е Болд.

— По-спокойно — успокои я Болд. — Нали не искаме да я уплашим?

— Да я уплашим ли? — вбесено му кресна Стиви.

— Просто давай по-спокойно — повтори той и после изстреля на униформения: — Къде, по дяволите, е тази линейка? Извикай ги по радиостанцията!

— Линейката ли? — изви Стиви, забавяйки крачка, докато се качваше на третия етаж.

Болд отново протегна ръка и й подаде ръкавиците.

— Хайде, бъдете разумна — каза той.

— О, господи… — с нежелание ги прие тя.

Те и двамата се спряха пред единствената врата, която се оказа заключена. Болд прошепна:

— Тя не трябва да вижда друго, освен радост, изписана по лицето ви. Разбирате ли колко е важно това?

Сълзите рукнаха от подутите й очи.

— Свободата е много крехко нещо — каза той.

Стиви едва забележимо кимна.

— Готова ли сте? — попита той, опрял рамо във вратата.

Тя се пребори с ръкавиците, изсумтя и дълбоко пое въздух. Но сълзите не се подчиняваха. Раменете й се тресяха. Гърлото й се стегна.

Тя кимна:

— Готова съм.

Болд разби вратата.

— Слава богу! — простена Стиви Макнийл, втурна се в стаята и се хвърли на колене.

Седемдесет и девета глава

Топлото октомврийско слънце меко светеше, спуснало се ниско над хоризонта. Напомняше на Стиви за жълтите фарове на колите в Париж. Вече се замисляше за едно пътуване, но все още и двете не бяха готови за това.

— Виждаш ли онази лодка?

Мелиса не отвърна. Тя не се люлееше в люлеещия се стол. Просто седеше в него и безизразно гледаше напред.

Коруин бе така добър да им отстъпи вилата си. Тревата на мочурищата се поклащаше от вечерния бриз, който съпровождаше всеки залез. Стена от кедри се бе надвесила по ръба на водата като крепост.

Стиви къпеше Мелиса всяка вечер, както майка детето си. Внимателно сапунисваше кожата там, където са си гасили цигарите в нея. Почисти слабините, които бяха осквернили с мръсотията си. Не можеше обаче да почисти мислите й, не можеше да проникне там. Опитваха се да й помогнат с комбинация от масажи, акупунктура и психотерапия. Една лекарка, психиатър, препоръчана от Дафни Матюс, идваше при тях с ферибота два пъти седмично. Тя казваше, че вижда шансове, но Стиви не се връзваше много. Защото си личеше, че няма никаква промяна.

Мелиса ядеше, макар и невероятно малко. Стиви допълваше диетата й с една от онези шоколадови напитки, предназначени за престарели хора. Спяха в едно легло, защото понякога кошмарите на Мелиса бяха наистина ужасни. Стиви искаше винаги да е близо до нея.