Читать «Първата жертва» онлайн - страница 179

Въздухът стана мъглив, после вдясно по коридора мъглата се сгъсти и изведнъж се озова в нова зала. Тук беше по-тъмно. В дъното се виждаше полуотворена врата, откъдето явно идваше шумът. Стиви почувства, че тази врата и тази какофония зад нея я привличат, нямаше сила, която да я спре. Внимателно, стъпка по стъпка, тя продължи напред, предпазливо оглеждайки се назад и наоколо, очаквайки във всеки един момент някой да изскочи и да я грабне. Зад полуотворената врата беше още по-тъмно, но миризмата на жени стана по-силна, а шумът — как би могла да опише този шум? — непоносим.

Без да осъзнава напълно действията си, тя напипа ципа на чантата си, бръкна вътре и махна капачката на обектива. Камерата от само себе си се озова в ръцете й. Включи на запис.

Стъпи на металния люк и надникна. Тя подскочи, стресната от собственото си възклицание. Никога не бе виждала подобно нещо.

* * *

Люкът водеше към една галерия, окачена върху огромно хале и стигаше до стоманена стълба, която бе извита около оста си. Галерията минаваше през още една, преди да стигне пода. Стиви стоеше и гледаше халето на кораба, някога предназначено за съхранение на десетки тонове риба. То бе дълбоко около петнайсетина метра, още толкова широко, и може би около двадесетина дълго. То бе преоборудвано в производствен цех, където десетки жени, около стотина или дори повече, с обръснати глави, бяха сведени над слабо осветените шевни машини, шумът от които отекваше в металните стени и създаваше неподражаема какофония.

Машините бяха гъсто натъпкани на редове. Подът бе покрит като с килим с отпадъци от вата. Един пазач, азиатец, контролираше редовете работнички с нещо като бухалка в ръка. Размерът на цялата операция я потресе. Потискаше я прахолякът и миризмата на гнилоч във въздуха. Тя доближи камерата до окото си и хипнотизирана от всичко това, започна да снима. Беше решена да хване всичко, добре осъзнавайки факта, че докато се съсредоточава в обектива, не вижда с периферно зрение и губи представа за това, което я заобикаля.

Тя се премести зад стоманената врата на люка. Стоеше като зад параван, за да не я видят от халето. Наложи се да я издърпа с всичка сила, за да я отвори малко повече. Тя се сви в ъгъла на малката площадка, където бе скрита на сигурно и в същото време можеше да наблюдава какво става долу.

Това място й даде мимолетно чувство за сигурност, въпреки че подът на галерията я показваше почти отвсякъде. Тя се подсети, че на тях им изглежда също толкова малка, колкото те на нея, затова, ако стои абсолютно неподвижно, няма да я забележат, освен ако специално не се концентрират. Броячът на камерата показваше: трийсет секунди… четирийсет… петдесет… Не й трябваха много. Можеше да подготви материала си като просто го снади с този на Мелиса, защото двата изглеждаха абсолютно идентични. Мисълта, че стои на същото място, откъдето малката й сестричка е снимала, преди да я хванат, внезапно я уплаши.

Притесни я сигналът „НЯМА СВЕТЛИНА“ на камерата. Понякога камкордера се справяше чудесно на такова осветление, въпреки предупрежденията, които пращаше, но понякога заснемаше само черни кадри. Можеше да спре записа, да превърти и да прегледа записаното, за да се убеди, че е събрала доказателствата си. Тъкмо щеше да го направи, когато се чу някакъв звънец и всички от огромното помещение се наредиха в колона.