Читать «Драконът и Джорджът» онлайн - страница 47

Видя, че Брайън пали огън. Отначало наблюдаваше това с чисто академичен интерес, тъй като неотдавна бе открил безразличието си към външните температури. Но скоро слънцето се спусна над дърветата, променливата светлина доби цвета на яркочервена кръв и около тях започнаха да се надигат огромните сенки на заобикалящите ги дънери. Сухите опадали клони, които Брайън бе събрал, горяха с игрив пламък и сред сгъстяващия се мрак огънят се превърна в единствената гледка, излъчваща радост.

— Става студено — отбеляза Брайън, като сви рамене, надвесен над огъня.

Беше свалил шлема, ръкавиците, както и бронята от краката си, само горната част на тялото му оставаше покрита с метал. Косата му, оправена от натиска на шлема, бе бухнала като грива. Както бе застанал с лице към огъня, тя блестеше с червеникавите проблясъци на пламъците.

Джим се примъкна към огъня от другата срана. Не му беше хрумнало, че през нощта става студено, но усети как със залеза на слънцето го обхаща някаква душевна депресия. Гората около тях, толкова приветлива през деня, добиваше с приближаването на нощта злокобен и застрашителен вид. Оглеждайки се наоколо, Джим почти можеше да се закълне, че обкръжаващият ги мрак бе нещо материално, което се опитва да връхлети върху тях и единствено танцуващите пламъци на огъня го възпират.

— Къде се намираме? — попита той.

— Линхамската гора — отвърна Брайън. Той също се взираше в стената на нощта, заграждаща огнения кръг. — Обикновено не е чак толкова лошо място, но в тази нощ е различно, не мислиш ли, сър Джеймс? Човек има чувството, че нещо се крие някъде там, в тъмнината.

— Да — съгласи се Джим и усети леко неволно потръпване.

За драконските му чувства описанието на Брайън бе неприятно точно — наистина му се струваше, че нещо сякаш пълзи в гората, някъде зад светлината на огъня и обикаля лагера, като изчаква възможност да ги нападне.

— Звезди — рече Брайън и посочи нагоре.

Джим погледна между върховете на дърветата. Сега, когато слънцето бе напълно залязло, се виждаха няколко звезди. Но докато ги наблюдаваше, те започнаха да изчезват една след друга, сакаш под небето бе спусната невидима завеса.

— Облаци — каза Брайън. — Е, ето и нещо хубаво. Когато е облачно, утрото не е така студено както при ясно небе. Ако беше ясно, щях да се осмеля да предположа, че ще падне скреж преди изгрев. Студено е за това време на годината.

Облаците, които сочеше Брайън, вече бяха покрили видимата част на небето над върховете на дърветата. Сега полянката беше обвита в непрогледна тъмнина.