Читать «Драконът и Джорджът» онлайн - страница 45

— Несъмнено — отговори Брайън, без да се усмихне.

— Повярвай ми — каза Джим, — това не беше някаква шега. Бе просто липса на… ъ-ъ… съобразителност, която ми попречи да разбера за какво говориш.

— А-ха — отвърна Брайън.

— Естествено, не бих и могъл да искам по-добър придружител от джентълмен като теб.

— Правилно.

— И съм премного радостен, че си с мен.

— Наистина.

Джим имаше чувството, чу чука на вратата на къща, чийто собственик е вътре, но упорито отказва да отговори. Започна да изпитва досада. Хрумна му една идея, която го накара почти видимо да се усмихне. Пренебрегването на обичаите на друг народ можеше да има и обратен ефект.

— Разбира се, ако още отначало знаех номера на социалната ти осигуровка — каза той, — щеше да е различно.

Очите на Брайън пробляснаха. Продължиха да пътуват мълчаливо един до друг още около минута, след което рицарят проговори отново:

— Номера, сър Джеймс?

— Ами да — каза Джим, като повдигна веждите си. — Номерът на твоята социална осигуровка.

— Да ослепея, ако някога съм чувал за такова нещо!

Джим съчувствено изцъка с език.

— Не е чудно, че ти се е сторило необичайно от моя страна, когато не разбрах предложението ти да ми бъдеш придружител. Там, откъдето идвам, не може да се предприеме нищо, ако не е известен номерът на социалната осигуровка на един джентълмен. Естествено си помислих, че криеш твоя поради някакви лични причини. Ето защо не ми хрумна, че предлагаш да ме придружиш.

— Но аз нямам какво да крия, по дяволите! — запротестира сър Брайън.

— Нямаш?

— В името на Свети Джилс, не!

Джим отново изцъка с език.

— Това е проблемът, когато живееш в провинцията — каза огорчено сър Брайън. — Вероятно в Двора използват тези, какви ги нарече, номера от година, а никой от нас тук не е и чувал за тях.

Продължиха мълчаливо още малко.

— Ти имаш, предполагам? — попита Брайън.

— Ами, да — бързо отвърна Джим. Изрови от паметта си — 469-69-9921.

— Дяволски прекрасно число.

— Е… — Джим реши, че при създалата се предпоставка може да повдигне реномето си. — Все пак съм барон в Ривъроук.

— О, разбира се.

Пояздиха още малко.

— Мисля си… — каза сър Брайън.

— Да, сър Брайън?

Брайън се покашля.

— Ако имах и аз някакъв собствен номер, би ли се осмелил да предположиш какъв ще е той?

— Е… не зная…

— Добре, добре. Разбирам, че не биваше да те питам. Това ме представя в неблагоприятна светлина. — Брайън се обърна разтревожен към Джим. — Кажи ми номера, който ми даваш, и аз няма да разисквам…

— Не мисли за това — каза Джим.

— Все пак си мисля.

— Не трябва — настоя Джим. Започваше да се чувства малко виновен. — Сигурен съм, че номерът ти, ако имаше такъв, щеше да е много голям.

— Не, не. Вероятно съвсем обикновено число. Какъв съм аз в края на краищата? Един провинциален неженен рицар. Не мога да пея като менестрелите или да върша друго подобно нещо.

— Подценяваш се — неловко каза Джим. Лъжата загрубяваше. — Не знам какъв би бил официалният ти номер, но предполагам, че в моята страна той щеше да е най-малко — бързо преброи наум цифрите в своя номер — 387-22-777.

Очите, с които го погледна сър Брайън, бяха кръгли като чинии.