Читать «Драконът и Джорджът» онлайн - страница 40

Събуди се от някаква песен. Вдигна глава и се огледа. Някой идваше по пътя. Джим чу отчетлив тропот на конски копита по твърдата земя, дрънчене на метал и скърцане на кожени гети и над всичко това — веселото тананикане на чист и плътен глас. Нямаше представа какви са били първите строфи от песента, но припевът ясно долетя до ушите му:

Победно Невил-Смит върви

във битки и във сеч.

О, блатен дракон, трепери

пред острия му меч.

Може би бе чувал мелодията някъде преди. Все още се чудеше дали наистина му е позната, когато запращяха клони. Преградата от храсти, издигаща се на около три метра пред него, се разтвори и разкри мъж, облечен изцяло в броня, с отворен шлем; точно под върха на изправеното му копие се вееше тясно алено знаме. Седеше върху едър тромав бял кон. Заинтересуван, Джим се изправи, за да погледне.

Оказа се, че това не е най-разумната му постъпка. Мъжът върху коня веднага го забеляза, щракна надолу забралото на шлема си и стисна дългото копие в ръката си, защитена с желязна ръкавица. Златните му шпори пробляснаха и белият кон хукна шумно в галоп право към Джим.

— Невил-Смит! Невил-Смит! — чу се приглушен рев зад шлема.

Рефлексите на Джим бързо се задействаха. Излетя право нагоре, като забрави за скованите си мускули. Тъкмо се канеше да връхлети върху приближаващата се фигура, когато за части от секундата хладният показалец на благоразумието докосна съзнанието му и той се вкопчи в най-горните клони на дървото, което му бе пазило сянка.

Рицарят, за какъвто го взе Джим, дръпна юздите на коня, той избуксува и спря, приклякайки точно под дървото. Рицарят погледна нагоре през клоните към Джим. Джим погледна надолу. Дървото му се бе видяло доста голямо, докато лежеше под него. Сега, когато висеше горе с цялата си драконска тежест, клоните се бяха огънали застрашително и той се бе оказал малко над главата над своя нападател. По-близо отколкото предпочиташе.

Рицарят повдигна забралото си и изкриви глава, за да вижда нагоре. Под сянката на шлема Джим различи четвъртито, доста изпито лице с пламтящи сини очи, разположени над голям орлов нос. Брадичката беше издадена и му придаваше благороден вид.

— Слез долу — каза рицарят.

— Не, благодаря — отвърна Джим, като се държеше с опашка и нокти здраво за стъблото на дървото.

Последва кратка пауза, в която и двамата обмисляха ситуацията.

— Дяволски проклет блатен дракон! — каза накрая рицарят.

— Не съм блатен дракон.

— Престани със скапаните си глупости!

— Не съм.

— Разбира се, че си.

— Казвам ти, че не съм — рече Джим и усети първите пристъпи на раздразнение, породено от драконския му нрав. Овладя се и започна да говори разумно.

— Всъщност обзалагам се, че не можеш да отгатнеш кой съм в действителност.

Рицарят явно нямаше желание да отгатва кой е Джим. Изправи се върху стремената и промуши копието си през клоните, но върхът му остана на цял метър по-ниско от тялото на Джим.

— Дявол да го вземе — отчаяно каза той. Смъкна копието си и изглежда се замисли за момент. — Ако сваля бронята си — говореше рицарят очевидно на себе си, — ще мога да се кача на скапаното дърво. Но какво ще стане, ако след това той долети долу и се наложи да се бием на проклетата трева?