Читать «Разрушителят на светове» онлайн - страница 5

На втория ден от пътуването си Блейс съвсем неочаквано усети нечие присъствие до себе си.

— Според мен, той е много самотен — каза на колежката си една от стюардесите. — Повечето деца се носят насам-натам като побъркани, постоянно са жадни и тичат за сок в бара, дразнят и досаждат на всички, а този просто си седи и не създава никакви грижи.

— Е, бъди му благодарна тогава и го остави и ти на мира — й отговори другата.

— Явно нещо сериозно е станало там, откъдето идва — настояваше първата, — това е причината да е самотен и разстроен и да се държи така.

Втората стюардеса бе настроена скептично — беше далеч по-опитна, с много повече полети, отколкото червенокосата, с живо лице и стройна фигура, по-младежка. Въпреки съвета й да остави момчето на мира, червенокосата все пак тръгна към Блейс, седна на съседното кресло и го завъртя така, че да вижда лицето му.

— На звездите ли се любуваш? — попита тя.

Блейс моментално настръхна. За целия си досегашен живот се бе научил да гледа с подозрение на подобни прояви на дружелюбие. Независимо от това, как изглеждаше и какво казваше, това момиче сигурно беше поредният наставник, който му предлагаше приятелство, само за да може после да го контролира. Игнорирането на всеки подобен опит за сприятеляване му беше станало като рефлекс, напълно оправдан в повечето случаи.

— Ъхъ — каза той, с тайната надежда, че ако се преструва на зает, зяпайки звездите, тя ще се откаже. Въпреки че жената може би искаше само да му обясни кое копче за какво е — но той вече ги беше разучил. Най-добре ще е, ако тя си тръгне и го остави на мира.

— Ти ще летиш до Асоциация, нали така? — продължаваше тя. — Ще те посрещне ли някой?

— Да — отговори Блейс, — чичо ми.

— И на колко години е чичо ти?

Блейс понятие си нямаше на колко години трябва да е чичо му, но реши, че това едва ли е от значение в момента.

— Той е на двадесет и осем — каза Блейс, — казва се Хенри, и има ферма в едно малко градче близо до космодрума.

— Хенри ли? Какво хубаво име — възкликна служителката. — А фамилията и адреса му?

— По фамилия е Маклийн, а адреса не помня…

Това вече си беше лъжа. Веднъж, съвсем случайно, Блейс бе видял адреса на чичо си, и от този момент той здраво заседна в паметта му, от която почти никога нищо не се губеше. Но той премълча този факт, както се бе научил да прикрива и способностите на ума си, изключая тези моменти, когато майка му го показваше на гостите си, или ако си мислеше, че в дадена ситуация те ще са му от полза.

— … но го имам тук някъде. — Блейс се пресегна към неголямата чанта на пода до креслото си. В нея бяха документите и съпроводителните му писма.