Читать «Разрушителят на светове» онлайн - страница 2

И ето я накрая и дългоочакваната фраза. Независимо от цялото си старание, момчето не успя да се овладее…

— Колко си прекрасна — каза жената на отражението си, — никога не съм срещал по-красива от теб…

— Но ние с теб знаем, че това не е вярно, нали мамо? — В гласа на момчето отчетливо се долавяше решителност.

Жената млъкна и се завъртя към него. Зелените й очи направо го пронизваха. Пръстите, стиснали гребена като оръжие, побеляха от усилието. Тя изобщо не предполагаше — а той разчиташе точно на това, — че синът й може да се окаже толкова близко до нея в този момент. Няколко дълги секунди момчето гледаше майка си, чието импулсивно решение да го убие, все още се мяркаше в погледа й. Да го убие — заради прекалената, дори по нейните мерки — жестокост на думите му. Това беше най-силното му оръжие, с което разполагаше в борбата срещу нея, силно именно защото казваше истината. Служейки си умело с грима, жената се стремеше да изглежда привлекателна — даже нещо повече. Но тя не беше красавица. А точно това беше най-голямото й желание. През цялото време й се налагаше да използва великолепния си мозък, за да научи избраниците си да й повтарят като папагали тези думи в съответните интимни моменти.

Именно липсата на красота, а не нещо друго, беше прекалено непоносимо за нея, и даже цялата мощ на разума и волята й не би могла да й помогне. А ето днес дори единадесетгодишния Блейс отново й напомняше за това. Острият гребен в треперещата й ръка бавно се придвижваше към лицето му.

Момчето гледаше гребена, и почувства как го обзема страх. Да, той го очакваше. И все пак нямаше друг начин да оцелее, нямаше друг изход, освен този — да каже истината.

Треперещият гребен спря на няколко сантиметра от гърлото му.

Блейс знаеше какво да очаква — майка му, екзотичка по произход и възпитание, тоест, човек принципно неспособен на престъпление — никога не би извършила това, за което настояваше измъчената й душа. Наистина, тя се бе постарала да се отърве от екзотичните морални принципи и навици, струваше й се, че това бе завинаги. И все пак, сега не й стигнаха силите да ги преодолее.

Побелелите пръсти на жената най-накрая се отпуснаха. Тя внимателно остави гребена на масичката пред огледалото. Почти физически се долавяше как самообладанието й надделя.

— Е, Блейс — хладно и спокойно произнесе тя. — Дойде време нашите пътища да се разделят.

Глава 2

Блейс бе седнал пред екрана в залата за отдих на космическия кораб. От най-близките звезди го делеше разстояние, равно на няколко светлинни години. Сега вече наистина бе сам, но затова пък — свободен завинаги…

Корабът го отнасяше към една от двете дружествени планети — Асоциация, далеч от Нова Земя, където преди два дена той окончателно се раздели с майка си. Отсега нататък Асоциация щеше да бъде новият му дом.

Още един ден, и той ще е там — в столицата, космическото пристанище Екюмени. До момента на скандала с майка си, Блейс не се бе замислял много-много за своето бъдеще, предполагайки, че щом се избави най-накрая от нея и легиона постоянно сменящи се наставници, всичко обезателно ще се нареди. Но засега такива промени съвсем не се очертаваха.