Читать «Разрушителят на светове» онлайн - страница 10

Хенри беше застанал малко по-встрани от останалите посрещачи, и те тутакси го разпознаха. Но когато видя чичо си, Блейс доста се разочарова. Тясното, неприветливо лице, на което се четеше нетърпение, с нищо не му напомняше за Езекил. Чичото беше висок и слаб, косата му тук-таме сребрееше и не издаваше някаква определена възраст — но все пак, той изглеждаше много по-възрастен за двадесет и осемте си години. Облеклото му беше съвсем обикновено — тъмни работни панталони и риза, направени от груб вълнен плат, отгоре черна риза, изработена от нещо подобно на черна кожа. Докато Блейс и съпровождащата го девойка се приближаваха към него, тъмните му очи ги намериха и отделиха от тълпата — беше ги взел на мушка.

— Блейс — прошепна стюардесата на момчето, — това е чичо ти, Хенри Маклийн. Господин Маклийн?

— Самият той — отговори със слабия си, скърцащ и писклив баритон мъжът. — Благодаря на Бога, че най-после пристигнахте. Благодаря ви за грижите. Отсега нататък аз ще се заема с това.

— Най-накрая се срещнахме, сър, за мен е чест! — каза Блейс.

— Няма нужда от церемонии, момче — отговори му Хенри Маклийн. — Да тръгваме.

Той се обърна и с бързи крачки тръгна към изхода, а за да не изостане, на Блейс му се налагаше да подтичва след него.

Те се спуснаха по един наклонен проход до дълъг подземен тунел и стъпиха върху движещата се транспортна лента. Тя ги понесе напред, отначало бавно, а после все по-бързо и по-бързо. Блейс пресметна, че за няколкото минути возене, преди скоростта на подвижната лента отново да намалее, те са изминали разстояние, дълго няколко километра. Автоматично се отвориха прозрачни врати, и пред момчето се озова ветровит и студен, навъсен ден с прихлупили небето облаци, които вещаеха дъжд.

— Сър! Чичо! — извика Блейс. — Имах багаж…

— Аз го получих вече — без да го поглежда му отвърна Хенри. — И да не съм чул повече думата „сър“, момче. Обръщението „сър“ предполага наличието на определен ранг, а в нашата църква такива работи няма.

— Добре, чичо — кимна Блейс.

Те продължиха да вървят известно време покрай спирката на транспортната лента. Имаше както обикновени автомобили, така и такива на въздушна и на магнитна възглавница. Накрая стигнаха до една площадка с карети и талиги, подминаха ги и спряха пред нещо, което не приличаше на нито едно от тях. Приличаше на покрит дилижанс, както повечето превозни средства наоколо, в който обаче бяха впрегнати кози. До козите се мъдреше единственият куфар на Блейс.

— Но как са успели толкова бързо да го докарат до тук, чичо? — попита момчето.

— Те изхвърлят контейнера с багажа още при кацането, преди кораба да се доближи до терминала — набързо му обясни чичото. — Хайде да сложим багажа ти отзад и да го покрием с брезента. Май че ще завали, преди да сме стигнали в къщи. А ние с теб ще седнем в кабината.

Блейс се наведе, за да вземе куфара, но чичо му се оказа по-чевръст.

— Сядай, момче. — Хенри отвори лявата странична врата на дървената кабинка. Блейс заобиколи тичешком возилото и се настани отдясно, затваряйки вратата след себе си, като я прикрепи към мястото й с въжената примка, пригодена за целта. Кабината приличаше по-скоро на дървен сандък с отвори за поводите, прорязани в предната му стена, точно под прозорчето, направено от някакъв прозрачен материал, не беше стъкло обаче, тъй като беше огънато и на места се бръчкаше. Момчето и чичо му бяха седнали върху нещо, приличащо на стара скамейка, покрита с брезент.