Читать «Тотален контрол» онлайн - страница 8

— Ние те разбираме, Джейсън. Не губи самообладание сега. Както ти казах, остават само още няколко неща, и край, оттегляш се официално.

— Слушай, не разбирам защо да не е достатъчно това, което направих досега.

— Джейсън, не е твоя работа да мислиш за тези неща. Налага се да поровим малко по-дълбоко и ти ще трябва да приемеш този факт. Горе главата. Не мисли, че сме глупаци и че не знаем какво правим. Всичко е планирано. Просто прави каквото се иска от теб и всичко ще бъде наред.

— Добре. Смятам да приключа тази вечер, можеш да си сигурен. Пак ли да оставя стоката на същото място?

— Не, този път ще я предадеш лично.

В гласа на Джейсън се появи изненада.

— Защо?

— Защото сме към края и всяка грешка може да провали цялата операция. Макар и да нямаме основания да смятаме, че те следят, не можем и да сме абсолютно сигурни, че не наблюдават нас. Не забравяй, че всички сме поели известен риск. По принцип е безопасно да оставиш пратката на някое тайно място, но не са изключени и грешки. Ако я предадеш лично, се избягват всякакви рискове. Толкова. Така ще е по-безопасно и за теб. И за семейството ти.

— Семейството ми? Какво общо има семейството ми, по дяволите?

— Не бъди глупав, Джейсън. Залогът е висок. Още в самото начало ти бе обяснено какъв риск поемаш. Този свят е жесток, нали?

— Слушай…

— Всичко ще бъде наред. Просто следвай инструкциите точно. Точно. — Последната дума прозвуча особено силно. — Не си казал на никого, нали? И най-вече на жена си?

— Не съм. На кого мога да кажа, по дяволите? Кой би ми повярвал?

— И сам ще се изненадаш, ако разбереш. Просто помни, че всеки, който знае, е в опасност. Като теб.

— Кажи ми нещо, което не знам — каза Джейсън троснато. — Какви са подробностите?

— Рано е. Ще ги научиш скоро. Обикновените канали. Дръж се, Джейсън. Почти сме излезли от тунела.

— Да, добре. Да се надяваме само, че проклетият тунел няма да се срути, докато съм в него.

Човекът отсреща се засмя и затвори.

Джейсън извади палеца си от скенера за пръстови отпечатъци, произнесе името си пред малкия микрофон, монтиран в стената, и търпеливо зачака компютърът да сравни гласа и линиите на палеца му с тези в масива от информация. Усмихна се и кимна на униформения мъж, който седеше зад пулта в приемната на осмия етаж. Джейсън виждаше като насън името „Трайтън Глоубъл“, изписано с големи сребристи букви зад широкия гръб на пазача.

— Жалко, че нямаш право просто да ме пуснеш, Чарли. Ей така, като човек.

Чарли беше едър негър, прехвърлил шейсетте, с плешива глава и бърз ум.

— Ей, Джейсън, откъде да знам, че не си маскиран Саддам Хюсеин? В наши дни човек не може да вярва на очите си. Между другото, Саддам, имаш хубав пуловер. — Чарли се засмя. — Освен това, как според теб е възможно такава голяма и богата компания да се доверява на преценките на някакъв си обикновен пазач като мен, след като разполага с цялата тази машинария, която да им казва кой кой е? Сега, Джейсън, властват компютрите. Човеците вече не струват нищо.