Читать «Тактика на грешките» онлайн - страница 33

Състоянието на отпускане, което беше успял да постигне притъпи сковаващата, безмилостна болка, обхванала коляното му. Бавно, за да не предизвика отново напрежение в тялото си, той изправи възглавницата зад себе си и се изтегли нагоре в леглото в полуседнало положение. След това махна завивката от лявото си коляно и го разгледа.

Беше отекло и схванато. Не бе посиняло, ала беше подуто и почти неподвижно. Закова очи в болното коляно и се зае с по-сериозната задача да го върне в нормални размери и да го раздвижи.

Все още отнесен, все още намиращ се в това по-скоро примитивно състояние на съзнанието, той свърза сигнала за болка, идващ от коляното, със съобщението за болка в мозъка му и започна да го преобразува в мисловен еквивалент на физическото състояние на отпускане и спокойствие, обзело тялото му. Носейки се с него, усети как сигналът за болка започна да отслабва. Той изчезваше като писмо, написано със симпатично мастило, докато накрая стана невидим.

Предишната болка се превърна в усещане, което не беше нито болка, нито напрежение, но приличаше и на двете. Сега, след като я разграничи като нещо отделно, реално съществуващо, започна да се концентрира върху натиска на кръвта в крайника, чиито кръвоносни съдове бяха толкова възпалени, че пречеха на подвижността му.

Представи си кръвоносната си система. След това бавно започна да си внушава, че съдовете се отпускат, смаляват се и започват да изпращат кръв към болния крак.

През следващите десет минути не се забелязваше промяна в областта на коляното. След това постепенно започна да усеща как натискът намалява, а по самото коляно се разлива топлина. Още пет минути бяха достатъчни, за да проличи как отокът изчезва. Десет минути по-късно коляното му все още беше подуто, но можеше да се сгъва под ъгъл поне шестдесет градуса. Резултатът беше задоволителен. Той прехвърли едновременно здравия и болния крак през ръба на леглото, стана и започна да се облича.

Закопчаваше колана върху костюма в маскировъчен цвят, когато на вратата се почука. Клетус хвърли поглед на часовника отстрани на леглото. Беше пет часът без осем минути.

— Влез — каза той.

В стаята влезе Арвид.

— Ранобуден си, Арв — поздрави го Клетус. Закопча катарамата на колана и посегна към пистолета, който лежеше върху шкафа с чекмеджета. Пъхна оръжието в кобура и го закачи на колана. — Успя ли да намериш нещата, които ти поръчах?

— Да, сър — отвърна Арвид, — високоговорителят и мините са скрити в дебели торби. Не успях да напъхам автоматичната пушка в багажа, но е закрепена заедно с останалите пакети върху електрическия кон, който поискахте.

— А самият кон?

— Отвън е, поставен върху багажника на колата… — Арвид се поколеба. — Поисках да дойда с вас, сър, но в заповедта сте вписани само вие и офицерът, на когото е възложено командването на частта. Трябва да ви предупредя. Дали са ви лейтенант първи ранг Бил Атайър.

— И този Бил Атайър не е добър, нали? — запита бодро Клетус, вземайки шлема за радиовръзка, и се запъти към вратата.