Читать «Охлюв по склона» онлайн - страница 5

— Не сте ги виждали, защото ги няма — отвърна Домарошчинер. — Русалките са мистика.

— Ти си мистика — каза Тузик и изтри очи с ръкав.

— Чакайте — спря ги Перец. — Чакайте. Тузик, вие казвате: лежат си… И какво още? Не може само просто да си лежат и толкоз. Може би живеят под водата и излизат на повърхността, както ние излизаме на балкона от задимените стаи в лунна нощ и, затворили очи, предоставяме лицето си на прохладата, а тогава те може би просто лежат. Просто си лежат и толкоз. Почиват. И лениво си бърборят, и се усмихват една на друга…

— С мен не спори — рече Тузик, разглеждайки Домарошчинер от упор. — Ти някога да си бил в гората? В гората не си бивал нито веднъж, даже и по-малко.

— Глупаво е — отвърна Домарошчинер. — Какво да правя във вашата гора? Аз имам пропуск за вашата гора. А вие, Тузик, например нямате никакъв пропуск. Покажете ми, моля, вашия пропуск, Туз!

— Аз самият тези русалки не съм ги виждал — рече Тузик, обръщайки се към Перец. — Но напълно вярвам в тях. Защото момчетата говорят. И даже Кандид говореше за тях, а Кандид знаеше всичко за гората. Той в гората си ходеше като при гадже, всичко знаеше със затворени очи. Там и загина в своята гора.

— Ако е загинал — добави Домарошчинер важно.

— Какво „ако е загинал“. Замина човекът с вертолет и три години ни вест, ни кост. Във вестника имаше некролог, панихида имаше, какво още искаш. Разбил се е, естествено.

— Ние твърде малко знаем — каза Домарошчинер, — че да твърдим каквото и да е с цялата необходима категоричност.

Тузик плю и тръгна към тезгяха да вземе още бутилки кефир. Тогава Домарошчинер се наведе до ухото на Перец и като се оглеждаше предпазливо, прошепна:

— Имайте предвид, че относно Кандид имаше вътрешно разпореждане… Смятам се задължен да ви информирам, защото сте външен човек…

— Какво разпореждане?

— Да се смята за жив — глухо прошепна Домарошчинер и се отдръпна. — Кефирът днес е свеж, вкусен — произнесе той на висок глас.

В столовата се вдигна шум. Тези, които бяха вече закусили, ставаха, бутаха столове и вървяха към изхода, говореха високо, палеха цигари и хвърляха клечките по пода. Домарошчинер се оглеждаше злобно и говореше на всички: „Някак е странно, господа, вижте — беседваме си…“

Когато Тузик се върна с бутилка, Перец му рече:

— Нима мениджърът сериозно каза, че няма да ми даде кола? Сигурно се е шегувал, нали…

— Че защо да се шегува? Той вас, пан Перец, много ви обича, тъпо му е без вас и няма сметка да ви пуска… Да ви пусне, какво му пука… Няма майтап.

Перец прехапа устни.

— Как да тръгна? Нямам работа тук. И визата ми изтича. Пък и искам вече да си ида.

— Изобщо — каза Тузик, — ако получите три строги, ще ви изритат на бърза ръка. Специален автобус ще дадат, ще вдигнат шофьора посред нощ, багажлъците не можеш си събра… Как стават тия работи при нас ли? Първо строго мъмрене — понижават те в длъжност. Второ строго — в гората, да си изкупваш греховете. А трето — чао, до скоро виждане. Ако да речем искам да се махна, порвам половин бутилка и му фрасвам един по мутрата. — Той посочи Домарошчинер. — Веднага ми смъкват премиалните и ме пращат на лайнарката. Тогава какво? Глътвам още половинка и го фрасвам по мутрата втори път, разбра ли? Тогава ме смъкват от лайнарката и ме засилват на биостанцията да ловя разни микроби. Но аз на биостанцията няма да ида, вместо това изпивам още половинка и го фрасвам трети път. Тогава вече край. Уволняват ме за хулигански действия и само за двайсет и четири часа ме изселват.