Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 236

Тълпата раздели спътниците и Лорана се оказа сама. Гилтанас се беше опитал да стои близо до нея, но бързо я изгуби от поглед. Девойката се изплаши както никога досега и долепи гръб към стената на крепостта с меч в ръка. Докато наблюдаваше ужасено битката, пред нея падна някакъв мъж, притиснал стомаха си с ръка и до краката й се образува кървава локва. Лорана се загледа в нея като хипнотизирана, но някакъв звук я извади от вцепенението. Вдигна глава и се озова очи в очи с влечугоподобната физиономия на убиеца.

Драконянинът реши, че е парализирана от ужас, облиза кървавия си меч, прескочи тялото на жертвата и се нахвърли върху Лорана. Тя вдигна меча си инстинктивно, след което диво го размаха. Нападателят се оказа напълно неподготвен. Лорана го прониза и почувства как елфското острие минава през бронята и плътта му. Чу трошенето на костите и последния писък на съществото. То се вкамени и мъртвото тяло изтръгна меча от ръцете й. Но тя си спомни с хладнокръвие, което я учуди, че трябва да изчака, докато тялото се превърне в прах, за да освободи оръжието си.

Около нея битката продължаваше. Разнасяха се крясъци, писъци на агония, грохот, стонове и звън на стомана, но тя не чуваше нищо.

Спокойно изчака тялото да се разпадне, наведе се, разрови праха, сграбчи дръжката на меча си и го вдигна високо. Слънцето огря изцапаното с кръв острие. Огледа се, но никъде не съзря Танис. Не видя и никой от останалите. Предположи, че са мъртви и че много скоро ще ги последва.

Тя вдигна очи към ясното небе. Светът, с който скоро щеше да се сбогува, изглеждаше като новороден — всеки предмет, всеки камък, всяко листо се открояваха с болезнена яснота. От юг подухна вятър, наситен с приятно ухание, и отвя облаците към родината й. Освободеният от затвора на страха дух на Лорана се понесе високо, високо и мечът й заблестя на утринното слънце.

Глава 15

Господарят на драконите.

Децата на Матафльор.

Верминаард огледа внимателно четиримата мъже, които приближаваха към него, и разбра, че не са роби. Изведнъж си спомни, че точно те придружаваха среброкосата посветена. А това означаваше, че са същите, които бяха унищожили дракона Оникс в Ксак Тсарот, които бяха избягали от робския керван и бяха успели да се промъкнат в Пакс Таркас. Имаше чувството, че ги познава отдавна — рицаря от съсипаното кралство с отдавна отминала слава, полуелфа, който се опитваше да мине за човек, уродливия и болен магьосник и неговия близнак — човека-гигант, чийто мозък навярно бе затлъстял колкото ръцете му.

Очертава се интересна битка, помисли си Верминаард. Почти копнееше да се бие лице в лице с тях. Не го беше правил отдавна. Винаги командваше армиите от гърба на дракон и му бе писнало. Като се сети за Янтар, той погледна към небето и се зачуди дали ще успее да го призове на помощ, ако му потрябва.

Но червеният дракон очевидно имаше други проблеми. Матафльор беше воин и бе участвала в битки още когато Пайръс е бил яйце. Сега, разбира се, я нямаше предишната й сила, но тя я компенсираше с хитрост и злоба. Въздухът пукаше от горещината на пламъците и драконовата кръв се лееше като червен дъжд.