Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 161

Гилтанас прояви още по-малко такт и двамата жестоко се скараха заради Лорана. Раните, причинени от разменените думи, зараснаха, но Танис все още не бе сигурен дали е простил и забравил. Гилтанас очевидно не беше. За тях двамата времето в клетката минаваше мъчително бавно.

Танис на няколко пъти направи опит да поведе разговор, но осъзна, че елфът се бе променил. Някога беше открит и искрен, оптимист и веселяк. Не завиждаше на по-големия си брат за трона, който щеше да наследи. Учеше се за магьосник, но не приемаше изкуството на магията толкова сериозно, колкото Райстлин. Беше отличен воин, макар че, подобно на всички елфи, мразеше да убива. Всеотдайно обичаше семейството си и най-вече сестра си. А сега седеше мълчалив и умислен, което бе съвсем нетипично за елфите. Прояви интерес един-единствен път, когато Карамон изложи план за бягство, като категорично заяви на воина да го забрави, тъй като щял да провали всичко. Когато останалите настояха да уточни какво има предвид, елфът само измърмори нещо за „непреодолими обстоятелства“ и замълча.

В началото на третия ден керванът внезапно спря. Спътниците, изкарали поредната безсънна нощ, се изненадаха. Танис вдигна поглед, учуден от промяната на режима. Останалите пленници станаха и занадничаха през решетките. Видяха някакъв старец, облечен в дрехи, които някога са били бели. Очевидно говореше на дървото срещу него.

— Попитах дали ме чу! — Старецът размаха дъбовата си тояжка в посока на дървото. — Съвсем сериозно ти говоря да се махаш! Седях си на камъка — той посочи близката скала. — топлех старите си кокали на слънчицето и ти какво? Осмели се да ми хвърляш сянка! Повтарям ти, разкарай се моментално!

Дървото нито отговори, нито помръдна.

— Нямам намерение повече да търпя наглостта ти! — Старецът започна да го удря. — Разкарай се или…

— Затворете този хахо в някоя клетка! — изкрещя Фюмастър Тоде и препусна към опашката на кервана.

— Не ме докосвайте! — изкряска старецът на заобиколилите го драконяни и яростно започна да ги налага с тояжката си, докато накрая не му я отнеха. — Арестувайте дървото! Обвинявам го, че възпрепятства светлината!

Драконяните най-безцеремонно го бутнаха в клетката на спътниците. Той се спъна в робата си и падна на пода.

— Добре ли си, старче? — попита Ривъруайнд и му помогна да седне.

Златна Луна остави Терос.

— Кажи, старче. Ако си ранен, аз съм посветена на…

— Мишакал! — довърши вместо нея старецът, като видя висящия на врата й амулет. — Любопитно, нямаш вид на тристагодишна!

Златна Луна премигна озадачено.

— Как разбра? Позна ли…? Не, не съм на триста години…