Читать «Канада Бил» онлайн - страница 29

— Как се казваше той?

— Олд Файърхенд.

— А-а…

Безобидният Едуард изобщо не забеляза какво впечатление направиха на Уайт тези две имена. Той продължи да говори непринудено:

— Срещнах Олд Файърхенд съвсем случайно. Разпита ме кой съм, откъде съм и как живея, защото навярно беше разбрал, че не съм златотърсач и че мястото ми не е в мините. Разказах му всичко най-откровено, а, разбира се, и това, че съм дошъл, за да спечеля три хиляди долара за шест месеца. Отначало ми се изсмя, после стана сериозен и ми каза, че ще доведе някакъв човек, който вероятно щял да ми даде добър съвет. На другия ден дойде Инчу-чуна, който ме загледа така проницателно, като че ли искаше да надникне в най-съкровените ми мисли, после мълчаливо кимна на своя бял брат и аз трябваше да тръгна с тях. Скитахме се и се катерихме наоколо през целия ден. Инчу-чуна навсякъде разглеждаше внимателно земята и скалите. Най-после, вече беше започнало да се свечерява, той спря на едно място и каза:

— Моят млад брат трябва да копае тук, но сам, без никой друг; тук ще намери нъгитс и златен прах.

— Откупих въпросния клейм ^[25] и започнах да копая. Инчу-чуна имаше право — намерих златни зърна. Трябваше да се пазя много от другите златотърсачи и да крия намереното, защото в по-голямата си част те са разбойници и може би щяха да ми се случат много лоши неща, ако в последните дни не се беше появил отново Олд Файърхенд, за да разбере дали съм имал щастие.

— Пак ли беше заедно с Инчу-чуна?

— Не. Бяха се разделили за известно време, защото той искаше първо да посети Сакраменто, а после да отиде и до Сан Франциско. Остана при мене, докато напуснах мините, като се грижеше да не бъда безпокоен от другите златотърсачи. След това двамата пътувахме до тук.

— Значи заедно сте пътували до тук?

— Естествено! Бяхме в един и същ вагон.

— Когато слизахте, поговорихте с някого от вагона — той ли беше?

— Да. Не слезе веднага с мене, защото имаше да говори още нещо с един друг негов спътник. Казах му «довиждане» и го помолих да не забрави обещанието си.

— Какво обещание?

— Обеща ми, че утре ще ме посети в Санта Лусия.

— Хайде бе! Наистина ли?

— Да — отвърна Едуард, който не можа да види каква възбуда беше обзела доктора. Последният едва съумяваше да се овладее. Той се осведоми припряно:

— А ще можете ли да докажете, че притежавате трите хиляди долара? Ще трябва, разбира се, да ги покажете още тази вечер!

— Мога да ги покажа. Всичкия златен прах превърнах в ценни книжа, които нося у себе си.

При тези думи Уайт се спря, сложи пръста си на спусъка на револвера и каза:

— Знаете ли, късметът ви да срещнете Олд Файърхенд и Инчу-чуна е голям, обаче много, много по-голяма е глупостта ви да ми разкажете всичко това!

— Защо да е глупост?

— Защото няма да видите нито момичето, нито парите. Веднага ще разберете защо!

В следващия миг се разнесе изстрел и Едуард рухна на земята, където остана да лежи, без да се помръдне повече. Уайт го вдигна, отнесе го малко настрани от пътя и го захвърли на земята. Мислеше засега да го остави там, а късно през нощта да го зарови някъде; преди всичко обаче трябваше да му изпразни джобовете. Тъкмо се канеше да се залови с тази работа, когато дочу стъпки, които бързо наближаваха. Докторът побърза да се отдалечи, за да не бъде забелязан тук. Мъртвецът лежеше на скрито място и той можеше и по-късно да му прибере парите. Не си направи труда да се върне в жилището си, а се запъти направо към Вернер, за да може точно в 12 часа да предяви претенциите си.