Читать «Канада Бил» онлайн - страница 28

Разказвачът нарочно направи малка пауза, докато си запали нова пура. След това отново продължи мисълта си:

— И така, вече ви казах, че доктор Уайт беше оставил болните на асистента си и беше излязъл. От безпокойство не можеше да стои на едно място, въпреки че бе настъпила вечерта от последния ден и от шестмесечния срок бяха останали само няколко часа. Съперникът му все още можеше да дойде. Нещо го влечеше към града и към гарата, където искаше да посрещне последния вечерен влак от мините, който скоро трябваше да дойде.

Не мина много време и влакът пристигна; и кой мислите, че слезе? Мистър Едуард, който все пак идваше навреме. Когато се намираше вече долу пред вагона, той се обърна и се сбогува с някого, който се намираше още в купето. После си тръгна. Уайт взе бързо решение, приближи се до него и му каза:

— Наистина, ето че все пак пристигнахте! Вече си мислехме, че няма да спазите срока. Сега най-важното е дали сте имали щастието да намерите злато.

— Щастието ми надхвърли всички очаквания, надхвърли ги — гласеше радостният отговор.

— Имате ли три хиляди долара?

— Много повече!

— Просто да не повярваш! Други работят с години в мините и рискуват здравето и живота си, без да намерят нищо, а вие отивате само за няколко месеца и се връщате здрав и богат! Но това не може да се промени и аз трябва да отстъпя. Оттук направо към Санта Лусия ли отивате?

— Да.

— И аз. Да вървим заедно. Елате!

Двамата се отдалечиха, без Уайт да обърне внимание на човека, с когото Едуард се беше сбогувал преди малко и който междувременно също беше слязъл. Едуард изпитваше силно желание да отиде при Анита и да я освободи от тревогата, която положително изпитваше, затова бързаше много. Но все пак най-напред искаше да купи някои неща, които го забавиха толкова, че когато градът остана зад тях, вече се беше стъмнило. Сега Уайт можеше незабелязано от своя спътник да измъкне от джоба си револвер и да му свали предпазителя.

— Значи имахте щастие, а? — попита той. — Кой можеше да предположи! Е, сега наистина останах с пръст в устата, защото вие печелите играта. Сам ли работихте в мините, или имахте колеги?

— Сам.

— Какво? Но вие нищо не разбирате от тази работа! Тогава наистина е било голямо щастие, някакъв изключителен случай, че сте попаднали веднага на място, където е имало златни залежи.

— Не беше нито късмет, нито случайност, защото това място ми беше показано.

— Показано? Невъзможно! На нито един дигър ^[24] и през ум няма да му мине да издаде такова находище.

— Но този, който ми го показа, не беше златотърсач.

— А какъв беше?

— Индианец.

— Наистина ли? Но това е твърде странно. Вярно е, има индианци, които знаят къде се намира злато, но никога няма да им дойде на ум да го издадат на някой бял.

— Този индианец не се нуждаеше от злато; това беше един велик и прочут вожд на апачите.

— Как се казваше?

— Инчу-чуна.

— Всички дяволи! Инчу-чуна! А как се срещнахте с него?

— Чрез един бял ловец, негов приятел, с когото бяха заедно при златните мини.