Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 91

По заповед на гъбата Грен се зае да рови в пръстта под краката си. Попадаше на все повече камъни, метални парчета и късове от тухли, много от които изобщо не можеше да помръдне, а до тях се виждаше тъмен отвор. Той ги буташе; разклащаше с всички сили, докато най-сетне успя да махне няколко парчета тръба, последвани от дълга метална лента, висока почти колкото него. В единия край тя бе счупена, а в другия — личаха някакви знаци: OWRINGHEE¹.

— Това е писменост — обади се гъбата, която очевидно не можеше повече да мълчи. — Следи от човечеството от времето, когато е владеело света. Това са останки оттогава. Очевидно се намираме в някаква древна постройка. Грен, трябва да продължиш надолу в цепнатината, може би ще откриеш още нещо.

— Съвсем тъмно е! Не мога да видя нищо.

— Продължавай!

Около отвора стърчаха парчета стъкло. Изгнила дървесина се посипа наоколо, когато Грен залитна и се опита да се задържи за стената пред него. От другата страна на отвора се образуваше ниско помещение и когато момчето скочи вътре, се наряза на попадналите стъкла.

Отвън Ятмур изписка уплашено. Грен й се обади тихичко, за да я успокои, и притисна с ръка сърцето си, което лудо биеше. Огледа се в непрогледния мрак. Нищо не помръдваше. Тишината на вековете се бе настанила тук. Тя бе по-неумолима и по-жестока от който и да е звук, по-стращна от самия страх.

Момчето стоеше неподвижно, докато гъбата не го смушка.

Половината от тавана над главата му бе паднал. Навсякъде се виждаха натрошени тухли и метални пръти. За несвикналия с подобни предмети всичко бе неразбираемо. Застоялият въздух го задушаваше.

— В ъгъла. Нещо квадратно. Иди там — нареди гъбата, която очевидно се ориентираше много по-добре.

Грен неохотно се отправи нататък. Нещо се оплете в краката му. Къде опипом, къде с взиране, той различи шест дебели пръста, които много приличаха на онези, които бяха уловили Ятмур за глезена. Близо до него се извисяваше квадратна кутия, висока три пъти колкото неговия ръст, с три полукръга един над друг. Той стигаше само до най-долния кръг, за който гъбата рече, че било дръжка. Той послушно го помести.

Стената се отвори на около педя.

— Дърпай! Дърпай! — кънтеше гласът на гъбата. Ядосан, Грен затегли с всичка сила, та чак се раздрънча вътрешността на кутията, но онова, което гъбата нарече чекмедже, не се отваряше. Нещо над главата му прищрака. Продълговат предмет се претърколи шумно и се стовари на пода в краката му, вдигайки облак прах.

— Грен! Добре ли си? Какво е това долу? Излез!

— Да, да! Идвам! Гъбо, никога няма да успеем да отворим тази глупава кутия.

— А онова, което едва не те удари? Разгледай го. Може да е оръжие. Как нямаме подръка нещо, което да ни помогне…

Предметът бе тънък, дълъг и изострен в единия край. Приличаше на сплескано семе на цветето огнена урна. На пипане беше гладък и приятен, а не студен като метал. Гъбата съобщи, че това е контейнер. А когато разбра, че Грен може да го вдигне без особено затруднение, силно се развълнува.