Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 90

— Махай се! — провикна се за пореден път Грен. В същия миг силна болка го накара да се сгърчи.

Ятмур дотича до него, обгърна главата му с ръце и се опита да го успокои. Вгледа се в очите му. Рибарите също приближиха мълчаливо.

— Пак магическата гъба, нали? — попита момичето.

Грен само кимна. Пламъците на пареща болка се виеха около нервните му центрове и цялото му тяло се гърчеше. Не можеше да помръдне. Най-сетне болката премина.

— Трябва да помогнем на гъбата — едва промълви той. — Иска да разгледаме подробно камъните наоколо.

С разтреперани крака той се надигна, за да се подчини на заповедта. Изпълнена със съчувствие, Ятмур докосна ръката му.

— Като свършим, ще отидем за риба и плодове — рече тя с присъщия на жените талант да носят утеха.

Грен я погледна, изпълнен с благодарност.

Явно големите камъни отдавна бяха станали част от пейзажа. Там, където минаваше потокът, вече бе издълбан улей, пълен с дребни камъчета и тиня. По тях се виждаха треви и мъхове, на места и дебел слой пръст. Именно тук растяха ония високи растения с грамадните красиви цветове, които хората бяха забелязали от айсберга. Ятмур небрежно ги наричаше дългокрачковци, без дори да си дава сметка колко подходящо ще се окаже това име.

По повърхността на скалите подобно на вкаменени змии се виеха корените на дългокрачковците.

— Колко неприятни са тези израстъци! — промърмори недоволно Ятмур. — Плъзнали са навсякъде.

— Най-интересното е, че корените на едно растение се преплитат с тези на съседното и в същото време се впиват в пръстта. — Приклекнал, Грен изучаваше корените на две близки растения, които се преплитаха и вече съединени, се мушваха в цепнатината между два големи камъка.

— Можеш да слезнеш долу. Няма нищо опасно там — обади се гъбата. — Промуши се между камъните и виж какво има.

За да бъде по-убедителна, гъбата изпрати сигнал за болка по нервите на момчето.

Въпреки вътрешната си съпротива, то пъргаво се шмугваше, като гущер, през пукнатините между каменните блокове. Установи, че под най-горните блокове има и друг пласт, а под него — трети. Не бяха плътно прилепнали, ето защо не му беше трудно да се спуска надолу.

Ятмур го следваше отблизо и при всяка нейна стъпка по раменете и главата на Грен се сипеха камъчета и пясък.

Най-сетне след петия пласт каменни блокове Грен стъпи на твърда почва. След миг момичето се изравни с него. Сега вече, макар и приведени, можеха да се движат по равна плоскост. Привлечени от мъждива светлина, те се озоваха в по-просторно място и напълно се изправиха, а стените бяха на около една ръка разстояние.

— Миризмата на студ и мрак изпълва ноздрите ми и започва да ме хваща страх — обади се по едно време Ятмур. — За какво ни накара гъбата да слезем тук? Нещо особено ли търси?

— Развълнувана е — рече Грен, който не искаше да признае, че гъбата отказва да общува с него.

Полека-лека свикнаха с мрака. Слаби слънчеви лъчи се процеждаха през отрупаните камъни. Измежду тях се подаваше усукано метално парче. Цепнатината очевидно се бе образувала при срутването на блоковете преди много, много години. Сега единственият признак на живот бяха корените на дългокрачковците, които се спускаха като вкаменени влечуги.