Читать «Метаморфозата» онлайн - страница 5
Иван Димитров
— Защо не. — рече той и се засили по пътеката. Аз го последвах и скоро го настигнах.
— Ходили ли сте до водопада? — запита ме химикът, щом намали темпото.
— Не. — отвърнах.
— Тогава искате ли да ви го покажа?
— Може. — рекох и още в същия миг мъжът спринтира напред. Аз се засилих да го последвам.
— Питър Дрейк. — рече той, щом се изравнихме и подаде ръката си за запознанство. — Химик.
— Джон Мелдън. — отвърнах и я стиснах. — Програмист.
— Хубаво.
Скоро стигнахме до водопада и спряхме да си починем. Но сякаш човекът с мен не знаеше почивка. Стоеше прав и гледаше с някакво опиянение падащите води.
— Виждате ли? — рече изведнъж той и аз се надигнах от камъка, върху който бях предпочел да седна. — Дъгата.
— Да. — рекох щом забелязах преливащите между падащата вода и въздуха цветове.
Това ме наведе на мисълта за нещото в мен. Погледнах към слънцето на хоризонта. Скриваше се зад короните на дърветата. Въпреки че дивото не се беше появявало отдавна в съзнанието ми, нещо ме накара да побързам да се прибера.
— Слънцето залязва. — рекох аз. — И мисля да потеглям обратно към хижата. Ако…
— Не. Няма нищо. — отвърна Дрейк. — Аз също мислех да се връщам.
И двамата се насочихме в обратна посока.
Почувствах прилив от енергия. Усетих как човешкото в мен се скри, а на негово място се появи другото. В същия миг се спънах и се изтъркулих по един хълм. Ударих се в някаква скала и сякъш мозъкът ми се размъти.
Едвам успях да се изправя, но това не беше най-лошото. Краката едвам ме държаха.
Няколко секунди останах прав, а после рухнах върху тревата.
Събуди ме лъчът на слънцето. Отворих очи и погледът ми улови размазания образ на надвесилия се над мен човек. Когато се надигнах, той тревожно ме изгледа и заговори:
— По-добре лежете. Ударихте се лошо. — беше химикът.
— Няма ми нищо. — самоуверено отвърнах и леко се повдигнах, но после отново се отпуснах. Болеше адски.
— Защо не ме предупредихте? — изведнъж добави Дрейк.
— Какво?
— Много добре знаете. Говоря за „Метаморф 17“. Не мога да си представя, че действа.
— Моля?
— Вижте. Знам всичко и е по-добре да ми се доверите. Няма да ви издам на никого.
Изгледах го замислено.
— Значи знаете всичко. — миг мълчание. — Тогава няма смисъл да ви разказвам същото.
— Разбирам ви. Може би друг път. — мъжът стана и се запъти към вратата.
Преди да излезе подхвърли:
— Не говорете за това с друг освен с мен и господин Пи. Той ви домъкна до тук, ако се питате кой още знае. — рече и излезе навън.
След обяда отидох на гости у Пи — така наричаха командоса. Състоянието ми леко се бе подобрило с помощта на болко успокоителните лекарства, които бях погълнал сутринта. И въпреки че ми костваше много, успявах да се движа.
Щом почуках на вратата Пи ми отвори и ме покани вътре. Беше средно висок, набит и едър мъж с късо подстригана побеляла коса и остър като бръснач поглед.
— Браян Рош. — рече той и ми подаде ръка.
— Джон Мелдън. — отвърнах и се здрависахме. — Приятно ми е.
— На мен също. Моля седнете. — дръпна единия от столовете на малката масичка.
Аз седнах и той продължи: