Читать «Метаморфозата» онлайн - страница 5

— Защо не. — рече той и се засили по пътеката. Аз го последвах и скоро го настигнах.

— Ходили ли сте до водопада? — запита ме химикът, щом намали темпото.

— Не. — отвърнах.

— Тогава искате ли да ви го покажа?

— Може. — рекох и още в същия миг мъжът спринтира напред. Аз се засилих да го последвам.

— Питър Дрейк. — рече той, щом се изравнихме и подаде ръката си за запознанство. — Химик.

— Джон Мелдън. — отвърнах и я стиснах. — Програмист.

— Хубаво.

Скоро стигнахме до водопада и спряхме да си починем. Но сякаш човекът с мен не знаеше почивка. Стоеше прав и гледаше с някакво опиянение падащите води.

— Виждате ли? — рече изведнъж той и аз се надигнах от камъка, върху който бях предпочел да седна. — Дъгата.

— Да. — рекох щом забелязах преливащите между падащата вода и въздуха цветове.

Това ме наведе на мисълта за нещото в мен. Погледнах към слънцето на хоризонта. Скриваше се зад короните на дърветата. Въпреки че дивото не се беше появявало отдавна в съзнанието ми, нещо ме накара да побързам да се прибера.

— Слънцето залязва. — рекох аз. — И мисля да потеглям обратно към хижата. Ако…

— Не. Няма нищо. — отвърна Дрейк. — Аз също мислех да се връщам.

И двамата се насочихме в обратна посока.

Почувствах прилив от енергия. Усетих как човешкото в мен се скри, а на негово място се появи другото. В същия миг се спънах и се изтъркулих по един хълм. Ударих се в някаква скала и сякъш мозъкът ми се размъти.

Едвам успях да се изправя, но това не беше най-лошото. Краката едвам ме държаха.

Няколко секунди останах прав, а после рухнах върху тревата.

Събуди ме лъчът на слънцето. Отворих очи и погледът ми улови размазания образ на надвесилия се над мен човек. Когато се надигнах, той тревожно ме изгледа и заговори:

— По-добре лежете. Ударихте се лошо. — беше химикът.

— Няма ми нищо. — самоуверено отвърнах и леко се повдигнах, но после отново се отпуснах. Болеше адски.

— Защо не ме предупредихте? — изведнъж добави Дрейк.

— Какво?

— Много добре знаете. Говоря за „Метаморф 17“. Не мога да си представя, че действа.

— Моля?

— Вижте. Знам всичко и е по-добре да ми се доверите. Няма да ви издам на никого.

Изгледах го замислено.

— Значи знаете всичко. — миг мълчание. — Тогава няма смисъл да ви разказвам същото.

— Разбирам ви. Може би друг път. — мъжът стана и се запъти към вратата.

Преди да излезе подхвърли:

— Не говорете за това с друг освен с мен и господин Пи. Той ви домъкна до тук, ако се питате кой още знае. — рече и излезе навън.

След обяда отидох на гости у Пи — така наричаха командоса. Състоянието ми леко се бе подобрило с помощта на болко успокоителните лекарства, които бях погълнал сутринта. И въпреки че ми костваше много, успявах да се движа.

Щом почуках на вратата Пи ми отвори и ме покани вътре. Беше средно висок, набит и едър мъж с късо подстригана побеляла коса и остър като бръснач поглед.

— Браян Рош. — рече той и ми подаде ръка.

— Джон Мелдън. — отвърнах и се здрависахме. — Приятно ми е.

— На мен също. Моля седнете. — дръпна единия от столовете на малката масичка.

Аз седнах и той продължи: