Читать «Преследваният» онлайн - страница 249

Лев изхриптя на руски:

— Повикайте лекар…

Едрият мъж го изгледа неразбиращо.

— Какво рече?

Алекс го избута встрани и на свой ред се наведе над Лев, като доближи лицето си на три пръста от неговото.

— Кой си ти? — попита той, също на руски.

— Повикай лекар! Моля те, тялото ми не ме слуша.

— Кажи ми името си.

— Не мога да дишам — едва успя да изрече той. Това бе истина: гръбначният му мозък беше прекъснат и с всяка изминала секунда лицето му посиняваше от липса на кислород. — По-бързо!

— Защо искаше да ме убиеш? — попита Алекс.

— За пари.

— Кой ти ги предложи? — продължи Алекс, без да се помръдне от мястото си, без да направи и най-малко усилие да му помогне.

— Не зн… — Лев се опита да си поеме дъх, но дробовете му не функционираха. — Нямам представа.

Великанът дръпна Алекс за ръката.

— Да вървим. Не е хубаво надзирателите да те заварят тук.

— Последен въпрос — обеща Алекс на великана, след което отново се надвеси над умиращия Лев. — Има ли още такива като теб?

Лев не отговори. В последните мигове от мизерния си живот нямаше намерение да става предател. Нямаше да направи на Коневич това удоволствие.

Но отговорът се четеше в очите му.

О, да! Положително имаше още убийци, които само чакаха своя час.

Двамата не размениха и дума, преди да се върнат на сигурно място в килията. Седнаха на долния нар, свалиха обувките си и известно време си даваха вид, че нищо не се е случило. Бени не бе убил току-що човек. Никой не се опитваше да екзекутира Алекс. Животът беше също толкова хубав, колкото и вчера, а вероятно и утре.

Накрая Алекс пръв наруши мълчанието:

— Бени, дължа ти живота си.

— Просто предпазвам инвестициите си — изръмжа Бичи, сякаш нищо особено не бе направил. Но лицето му го издаваше; очевидно беше извънредно доволен от себе си.

— Как разбра?

— А, това ли? Ами по сбиването. Обикновено всеки път когато искат да пречукат някого, става сбиване.

— Имам предвид как разбра, че аз съм мишената?

— Никак. Свикнал съм да си отварям очите на четири в такива блъсканици, както навремето в отбора, така и сега тук. Или развиваш наблюдателност и усет за тия неща, или не ти подновяват договора. Какъв беше тоя тип?

— Някакъв руснак. Никога не съм го виждал преди.

— А защо искаше да те наръга?

— За пари, Бени. Някой е обявил награда за убийството ми.

— Голяма?

— Най-вероятно.

— Това не е добре.

— Никак даже!

— Имаш ли представа кой дава парите?

— Да, доста добра при това.

— Можеш ли да ги накараш да се откажат?

— Разбира се, но след като умра.

— Някой друг знае ли?

— Имам това усещане. Със сигурност онези, които започнаха сбиването.

Известно време двамата разглеждаха замислено стената пред себе си. Очевидно Бени се питаше в какво ли се е набъркал току-що, сприятелявайки се с този руснак, за чиято глава се предлагаше вероятно щедра награда. Същата тема, но от различен ъгъл заемаше и съзнанието на Алекс: по какъв начин руснаците бяха успели да го открият? След кратък размисъл отговорът се наложи от само себе си: някой от американското правителство им бе разкрил местонахождението му, друга възможност просто нямаше. Но защо тъкмо сега?! И защо тъкмо тук, в тоя вмирисан, противен затвор? Та той беше в ареста и очакваше дело. По всяка вероятност следващата му среща със съдията щеше да има за резултат незабавно отпътуване за Русия. Та той не представляваше никаква заплаха за когото и да било, или по-точно, те не би трябвало да подозират и за момент, че ги заплашва с нещо.