Читать «Преследваният» онлайн - страница 2

При цялата си страховита мощ — най-големия ядрен арсенал на планетата, най-многочислената армия, безброй колонии и клиентелистки режими, разпръснати по цялото земно кълбо — родината се бе изродила в смрадливо бунище от човешка мизерия и индустриални боклуци.

В просторния си кабинет два етажа над тях Горбачов си блъскаше главата как да вкара обратно духа в бутилката. Малко късничко беше за това, както и двамата мъже прекрасно знаеха. Той сам бе пуснал в общественото пространство малоумните си идеи за „либерализация“ на режима: първо, онази кретенска гласност, после — върха на идиотизма — перестройката, като вероятно си бе мислил, че с един блицкриг от истина и идейно обновление ще отложи неизбежното сгромолясване на системата. Неизбежно за него във всеки случай. Какво, по дяволите, си бе въобразявал?!

Историята на Съветския съюз бе история на позора — до такава степен изпълнена с убийства, геноцид, коварство, корупция, мегаломания, че в последните десетилетия държавата трябваше да лежи, простряна върху матрак от лъжи, за да не се разпадне от тежестта на собствената си прогнила плът. Страх, срам и стъкмистика — това бяха трите С в наименованието на СССР.

А сега най-после всичко бе започнало да се разпада — съветските републики заплашваха с отцепване от Съюза, страните от Източния блок вече бяха повлекли крак, самата комунистическа идея бе станала за посмешище пред света.

И всичко това заради теб, Горби!

Долу на улицата някакъв оратор размахваше ръце като вятърна мелница и крещеше, сякаш имаше мегафон в гърлото, а около него се бе събрала огромна тълпа от лумпени, която с всяка минута се нахъсваше все повече и ставаше все по-неуправляема. Дебелите бронирани стъкла на прозорците заглушаваха думите му, сякаш двамата мъже изобщо имаха нужда или желание да ги чуят! Вероятно бръщолевеше същото, което уличните проповедници бълваха от сутрин до вечер от Санкт Петербург до Владивосток: време е за демокрация, за капитализъм. Комунизмът е един срамен провал, който трябва да се пусне в тоалетната чиния и да му се дръпне водата заедно с всички останали порочни идеологии. Сега е моментът да изпратим Горби и спаружените му стари номенклатурчици да си събират багажа. И да се обединим около Борис.

Шефът изпука кривото от артрит кокалче на един от пръстите си и каза тихо:

— И така, какво да кажа на Горбачов?

— Кажете му, че е идиот. Кажете му, че той съсипа всичко.

— Това той си го знае.

Кажи му да се гръмне тогава, искаше да добави Иван Крапченко. Или, още по-добре, направи услуга на всички ни и го хвърли от прозореца и нека главата му с онова лилаво петно на челото да се пръсне като зряла диня насред Червения площад. Бъдещите историци ще изпишат томове за подобна пикантерия.

Сергей Голицин, заместник-директорът на КГБ, го изгледа намръщено и изпука още едно кокалче.

— Кажи ми, че най-после открихте откъде идват парите на Елцин!

— Е, добре. Открихме.

— Крайно време беше. Откъде?

— Не е за вярване.

— В днешно време съм готов да повярвам на всичко. Пробвай!