Читать «Загадката на лабиринта» онлайн - страница 5

На другия ден подробно разпитах всичките си познати, но никой не беше чувал за пенсиониран префект на име Ди, който да живее в нашия град. Не открих нищо за него и при по-нататъшните си проучвания. Това обаче не разсея съмненията ми. Възрастният господин като нищо можеше просто да е минавал през града или да живее някъде в околността.

И така, събрал кураж да предложа настоящата история такава, каквато я запомних, оставям на проницателния читател грижата безпристрастно да отсъди сън ли е била срещата ми на езерото с лотосите, или истина. Стига разказът за три загадъчни престъпления да ви откъсне от грижите и тревогите на всекидневието, няма да ме е яд и за няколкото медни гроша, които ме изнудиха да платя. Защото, каквото и да е станало тогава, онзи сервитьор без съмнение си беше долен измамник — нима е мислимо един, та дори и двама благовъзпитани господа да изпият осем кани вино за една вечер!

Четири конски коли бавно напредваха през планините източно от град Ланфан. В първата новият окръжен съдия на Ланфан Ди се бе разположил удобно, доколкото това бе възможно при такова тежко пътуване. Седеше на сгъваема кушетка, опрял гръб о голям вързоп с книги. Преданият сержант Хун, негов отколешен помощник, се бе настанил срещу него на денк с дрехи. Пътят бе толкова неравен, че и тези предпазни мерки почти с нищо не облекчаваха пътниците. И съдията, и сержантът бяха изморени — вече няколко дни пътуваха.

Следваше ги дълга каруца с гюрук и копринени перденца. В нея трите съпруги на съдията Ди, децата му и прислужничките се мъчеха да подремнат, свити сред възглавници и пухкави юргани. Последните две коли бяха натоварени с багаж. Неколцина слуги седяха върху денковете и сандъците, други предпочитаха да крачат редом с облените в пот коне.

От последното село тръгнаха на зазоряване и вече цял ден се клатушкаха през безлюдни планини. Не срещнаха жива душа, освен неколцина дървари. След пладне загубиха няколко часа и заради едно счупено колело и сега, сред падащия здрач, планината изглеждаше все по-неприветлива.

Начело яздеха двама стройни мъже. На гърбовете им висяха широки мечове, за седлото на всеки бе привързан лък, в колчаните потракваха стрели. Това бяха Ма Жун и Цяо Тай, предани помощници на съдията Ди и въоръжени охранители на групата. Друг помощник на съдията Ди — мършав мъж с леко приведени рамене на име Тао Ган, завършваше шествието заедно със стария домоуправител.

Когато излязоха на превала, Ма Жун дръпна юздите на коня си. Надолу пътят се спускаше към гориста долина, отсреща се виждаше друг стръмен склон. Ма Жун се извърна на седлото си и извика на кочияша: