Читать «Загадката на лабиринта» онлайн - страница 47

Съдията Ди гостува на един млад чудак; помощниците му разсъждават за изкуството.

Съдията Ди и сержант Хун не намериха веднага дома на У. Попитаха в няколко дюкяна зад Храма на бога на войната, но никой не бе чувал за мъж на име У Фан. По едно време съдията се сети, че У живее над питиепродавница, наричана „Непресъхващ извор“. Това се оказа всеизвестна кръчма, прочута с първокачествените си вина. Едно хлапе ги заведе до странична уличка, където видяха трептящо на вятъра червено знаме с надпис „Непресъхващ извор“. Питиепродавницата бе отворена към улицата, висок тезгях я отделяше от нея. Вътре на дървени рафтове покрай стените бяха наредени десетки огромни глинени делви с вино. Червени етикети, залепени на тумбестите им туловища, възхваляваха достойнствата на питиетата в тях. Съдържателят, приветлив кръглолик мъж, стоеше зад тезгяха и зяпаше по улицата, докато чоплеше зъбите си с клечка. Съдията Ди и сержант Хун заобиколиха тезгяха и седнаха на една маса. Съдията поръча каничка добро вино. Докато съдържателят забърсваше масата, съдията го попита как върви търговията. Кръчмарят сви рамене:

— Не мога да кажа, че цъфти, но не е и толкова зле. Аз открай време си знам: да капе по малко, да не е без хич!

— Никой ли не ви помага? — попита съдията. Съдържателят се извърна, за да гребне от една делва в ъгъла малко туршия с черпак, и когато сложи зеленчуците в чиния на масата, каза:

— Нямаше да е зле някой да ми помага, но за зла врага всеки помагач, освен две ръце за работа има и една гладна уста. По-добре сам да си въртя дюкяна. А какво води знатни господа като вас в нашия град?

— Пътници сме — отговори съдията. — От столицата сме, с коприна търгуваме.

— Я виж ти! — възкликна съдържателят. — Непременно трябва да се запознаете с моя наемател господин У Фан, той също е от столицата.

— И той ли търгува с коприна? — попита сержантът.

— Не, той е нещо като художник. Аз много не разбирам, ама хората разправят, че го бивало. И сигурно е добър, защото от сутрин до вечер рисува! — съдържателят прекрачи до стълбището и се провикна: — Господин У, дошли са двама господа с пресни новини от столицата!

— Сега не мога да оставя работата си — чу се глас от горния етаж. — Нека те се качат!

Винопродавецът явно бе разочарован. Съдията го утеши, като остави на масата щедър бакшиш, и следван от сержанта, се качи по дървените стълби. На втория кат имаше само едно просторно помещение, осветено от широки, облепени с оризова хартия прозорци. Млад мъж в чудновато облекло рисуваше образа на Черния съдник от отвъдния свят. Носеше шарена куртка, на главата си бе вързал тюрбан от цветна коприна подобно на варварите отвъд границата. Платното, върху което рисуваше, бе разгънато върху огромна маса в средата на стаята. Стените между прозорците не се виждаха от окачени рисунки, временно прикрепени на хартиени свитъци. В дъното имаше бамбукова пейка.

— Поседнете там, господа, ако обичате — посочи я младият мъж, без да вдига очи от платното. — Остава ми да нанеса малко синя боя, ако прекъсна сега, няма да изсъхне равномерно.