Читать «Тъжният кипарис» онлайн - страница 14

Замисли се за Елинор и отново реши, че тя наистина е съвършена. Нищо в нея не го дразнеше или отблъскваше. Приятно беше човек да я гледа, да разговаря с нея, компанията й беше чудесна.

Помисли си самодоволно: „Дяволски съм щастлив, че е моя. Не мога да разбера какво намира в мен.“

Родерик Уелман, въпреки изтънчеността си, не беше самонадеян. Искрено се чудеше как така Елинор се съгласи да се омъжи за него.

Бъдещето му изглеждаше доста обнадеждаващо. Беше благодарен, че добре осъзнава положението си. Мислеше си, че двамата с Елинор скоро ще се оженят, ако, разбира се, тя се съгласи. Но може би тя щеше да пожелае да отложат малко сватбата. Не биваше да я притеснява. В началото щеше да им бъде трудно, но нямаше за какво да се тревожат. Искрено се надяваше леля Лора да не умре скоро. Тя беше толкова мила и винаги много добра към него. Канеше го за ваканциите в имението и винаги проявяваше интерес към заниманията му.

Бързо изхвърли от съзнанието си мисълта за смъртта й (никак не обичаше да мисли за лоши неща). Не желаеше да си представя неприятни картини… Но след като всичко приключеше, тук ги очакваше чудесен живот, и то с толкова много пари. Зачуди се колко ли точно притежава леля му. Не че имаше някакво значение. За някои жени беше много важно кой притежава пари — съпругът или съпругата. Но не и за Елинор. Тя беше много тактична и парите не бяха всичко за нея. Помисли си: „Не, каквото и да се случи, няма причини да се тревожа!“

Излезе от градината и тръгна към малката горичка, в която през пролетта цъфтяха диви нарциси. Цветята естествено вече бяха увехнали. Но светлината, която се процеждаше през короните на дърветата, беше много красива.

За момент го обзе странно безпокойство, смути го някакво усещане: „Има нещо… нещо, което ми липсва, нещо, което искам… искам… искам…“

Изведнъж пулсът му се ускори и кръвта му закипя — в свежия въздух срещу него вървеше момиче, обляно от слънчевата светлина, която струеше между дърветата. Русата й коса блестеше, а бузите й розовееха.

Той си помисли: „Колко е красива, неземно красива!“

Обхвана го странно чувство. Замръзна на мястото си. Светът сякаш се завъртя около него. Стори му се, че губи ума си.

Момичето спря за миг, а после се насочи към него. Той стоеше като истукан, с широко отворена уста.

След кратко колебание тя каза:

— Не ме ли помните, господин Родерик? Мина много време. Аз съм Мери Джеръд, от малката къща в имението.

— О, вие ли сте Мери Джеръд? — запелтечи Роди.

— Да. — Тя продължи доста притеснено: — Променила съм се, разбира се, откакто се видяхме за последен път.

— Да, променили сте се. Не бих ви познал. — Гледаше я захласнат и не чу стъпките зад гърба си. Мери ги чу и се обърна.

За миг Елинор остана неподвижна, а после каза:

— Здравей, Мери.

— Здравейте, госпожице Елинор. Радвам се да ви видя. Госпожа Уелман ви очакваше с нетърпение.

— Да, отдавна не сме идвали. Аз… Сестра О’Брайън ме помоли да те потърся. Трябва да повдигне госпожа Уелман, а ти винаги си й помагала.

— Отивам веднага — отговори Мери.