Читать «Иредзуми» онлайн - страница 15

Бавачката зацъка с език. После поклати глава и се зае да сваля сватбените одежди на момичето — първо бялата роба, а после и червеното долно кимоно. Рейко избра от чеиза си скъпо кимоно с тъмночервени кленови листа на кафяв дървесен фон и го облече. Ръкавите му стигаха едва до ханша й — според изискванията за омъжена жена, — а не до пода както на кимоната, които бе носила до този ден. Осуги прибра дългите й коси в нова, строга прическа. Застанала пред огледалото, Рейко видя как закачливостта на младостта й изчезва, как образът й се състарява от тревога по неизвестното. Необичайното й детство бе отнело желанието й за брак. Тя бе единствено дете на съдията Уеда; майка й бе починала малко след раждането и той не се бе оженил повторно. Можеше да пренебрегне дъщеря си, като я повери изцяло на грижите на бавачка, както биха постъпили повечето мъже в неговото положение, но за магистрат Уеда, Рейко бе единственото, което му бе останало от неговата любима съпруга, и той я обичаше безмерно. А интелигентността на Рейко го бе спечелила завинаги. На четиригодишна възраст тя често ходеше в кабинета му и надзърташе в докладите, които той пишеше. „Какво означава това?“, питаше тя и сочеше един след друг различни йероглифи. Кажеше ли й веднъж как се пише някоя дума, Рейко повече не я забравяше. Скоро вече можеше да чете прости изречения. Все още си спомняше радостта от откритието, че всеки йероглиф си има собствено значение и че една колона от тях изразява цяла мисъл. Рейко бързо изостави куклите и прекарваше дълги часове, изписвайки думи върху големи листове хартия. Баща й непрестанно насърчаваше усърдието й и нае преподаватели да я обучават по четене, калиграфия, история, математика, философия и китайските класици — предмети, които би трябвало да овладее един син. Когато един ден завари шестгодишната си дъщеря да измъква меча му и да го размахва срещу въображаем враг, той нае майстори по бойни изкуства да я обучат в кенджуцу⁶ и в техники за бой без оръжие.

„Една самурайска съпруга трябва да знае как да се отбранява в случай на война“, защитаваше решението си съдията Уеда пред двамата сенсеи, учители, които първоначално отказаха да обучават една девойка. Рейко си спомняше презрителното им отношение към нея и как я караха да се сражава с по-големи и по-силни противници в тренировъчните схватки, за да я откажат от тези чисто мъжки занимания. Но тя не се пречупи. С разпилени коси и изпоцапано от кръв и пот кимоно тя не спираше да размахва дървения си меч, докато противникът й не рухнеше под ураган от удари. Беше събаряла на пода момче, два пъти по-едро от самата нея. Наградата й бе единствено слисаният поглед на сенсея. Рейко обичаше разкази за исторически битки и си представяше, че е на мястото на великите воини Минамото Йоритомо⁷ или Токугава Йеясу⁸.