Читать «Любовник на смъртта» онлайн - страница 6

Общо взето, много се обиди заради Ванятка и реши, че ще е последно говедо, ако остави брат си при тия мъчители.

На плика нямаше обратен адрес, но раздавачът каза, че щемпелът е топлостански, това е извън Москва, на десетина километра от Калужката застава. А къде там живее съдията, ще попита на място.

Скорик бързо взе решение. Точно на другия ден се падаше Йоан Кръстител, именният ден на Ванюшка.

И се стегна за път да спаси брат си. Ако съвсем го е закъсал, ще го вземе със себе си. Поне заедно да теглят каиша, вместо да са разделени.

Избра в магазина за играчки на „Сретенка“ лакирано конче с кълчищена опашка и бяла грива. Невероятна красота, но ужасно скъпо — седем рубли и половина. По пладне, когато в магазина на вуйчо Зот остана само глухият Никифор, Сенка отвори с пирон заключалката на касата, измъкна осем рубли и си плю на петите. Как ще ги изплати, изобщо не мислеше. Възнамеряваше изобщо да не се връща при вуйчо си, а с брат си Ванка да се пуснат в свободния живот. В цигански табор или някъде другаде, после ще мисли.

До тези Топли станове набива крак цял ден, нозете му отмаляха, а и дървената кобилка му се струваше все потежка.

Но пък дома на съдията Кувшинников намери съвсем лесно, още първият срещнат топлостански обитател му посочи къщата. Хубава къща с чугунен навес върху стълбове, с градина.

Не влезе през предния вход, не посмя. А и нямаше да го пуснат вероятно, защото след дългия път Сенка беше целият прашен, а мутрата му — разкървавена. Понеже след Калужката застава, когато от умора се метна отзад на една талига, кочияшът, гнида нещастна, го перна с камшика, пак късмет, че не му извади окото.

Сенка клекна срещу къщата и взе да мисли какво да предприеме. От отворените прозорци долиташе сладко подрънкване — някой бавно и неумело налучкваше мелодията на непозната за Сенка песен. От време на време се чуваше звънко гласче, явно гласът на Ванятка.

Най-сетне Скорик събра смелост, надигна се, отиде до къщата, стъпи на пезула и погледна над перваза.

Видя голяма красива стая. До грамаден лъскав сандък („пиано“ се нарича, в училище имаха същото) седеше къдраво момченце с моряшко костюмче и удряше по клавишите с розови пръстчета. Май е Ванка, но все едно не е. Свеж, сладичък — направо да го схрускаш. До него — госпожица с очилца, с едната ръка прелиства тетрадка на една подставчица, с другата гали малчугана по златистата главица. А в ъгъла — голям куп играчки и поне три кончета като Сенкиното, но много по-красиви.

Преди Скорик да е проумял каква е тази работа, иззад ъгъла изхвърча каляска с два коня. Едва успя да скочи и да се свие до оградата.

В каляската седнал самият съдия Кувшинников, Иполит Иванович. Сенка веднага го позна.

Ванка се подаде от прозореца и се развика:

— Докара ли го? Докара ли го?

Съдията се засмя, слезе от каляската. Докарах го, рече. Не виждаш ли? Как ще го кръстим?

Чак сега Сенка видя, че отзад за каляската е вързан рижав жребец — дори не жребец, а истински кон, но мъничък, малко по-голям от коза.