Читать «Любовник на смъртта» онлайн - страница 3

Проха взе малко нещо да се прави на интересен, но после разказа.

Тя живеела, както си е редно, с майка си и татко си я в Добрая слобода, я в Разгуляй, с две думи, някъде оттатък. Израсла кипра хубавица, кандидати й налитали като мухи. И щом стигнала годинки, я сватосали. Потеглили да се венчават в черква — тя и годеникът й. Внезапно две черни псета, грамадански, право пред шейната им минали пътя — джит! Да са се сетили тогава да кажат молитва, можело е да не стане беля. Или поне да се прекръстят. Само че никой не се сетил или просто не са успели. Конете се подплашили от черните псета, дръпнали напред и на завоя цопнали право в Яуза. Годеникът умрял премазан, кочияшът се удавил, а девойката се отървала без драскотинка.

Добре де, всичко става. Подкарали годеника да го погребат. Тя, годеницата, вървяла редом с ковчега. Страдала ужасно — говореше, се, че много го обичала. А като тръгнали да минават през моста, точно срещу мястото, дето станало нещастието, тя изведнъж като викне: сбогом, братя християни! — и през оградата скочила от моста с главата надолу. Предния ден сковал студ, та нямало начин да не си строши тиквата в леда или да не си счупи врата. Но станало друго. Уцелила право в топлик с тънък лед и малко снежец отгоре. Цопнала — и край.

Бре, викат си всички, удави се. Тичат, ръкомахат. Ала реката я повлякла под леда стотина метра и я изхвърлила на плиткото, дето жените си перат прането.

Закачили я с ченгели или каквото е там, и я измъкнали. Тя, удавницата, на вид била като мъртва, но полежала, оправила се и пак нищо й няма. Жива-живеничка.

Заради този котешки късмет я нарекли Жива, други й викали Безсмъртна, но това още не бил последният й прякор. После се сменил.

Минава година, година и половина, и родителите й пак гледат да я омъжат. А девойката още повече се разхубавила. Поискал я един търговец, не съвсем млад, но много заможен. На Жива все й е едно: като са рекли търговец, нека е търговец. Които са я познавали тогава, разправят, че много тъгувала за годеника си — за онзи първия, дето загинал.

И какво? Новият жених ден преди сватбата на утренята в черквата като захъркал, като заразмахвал ръце — и туп на една страна. Погърчил се, помляскал с устни, и айде, лека му пръст. Дамла го ударила.

След този случай повече не помислила за брак, ами в най-скоро време избягала от родителския си дом с някакъв военен. Та заживяла с него в господарската му къща на „Арбат“. Съща кралица станала — обличала се като богаташка, идвала при майка си и татко си с лакирана каляска, носела дантелено чадърче. Офицеринът не можел да се ожени за нея, щото нямал бащината си благословия, но иначе я гледал като писано яйце, безумно я обожавал.

Ала тя и третия погубила. Той бил здравеняк юнак, бял и румен, пък като поживял с нея, взел да гасне. Станал бледен, хилав, краката не го държат. Докторите какво ли не опитали. И на минерални бани го пращали, и по чужбини — не и не. Викаха, че някакъв рак се бил загнездил в него и с щипките си му издрал всички вътрешности.