Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 40

Ръката й лежеше уютно в моята.

— И аз си мислех същото.

Тя се усмихна замечтано и се загледа в звездите.

— Питам се какво ли си мисли Тим? — промълви и ме погледна в очите. — Той смята, че съм малко наивна.

— Наивна ли си?

— Понякога — наведе глава и се разсмя. — Например — продължи тя, — ако видя двама души да се разхождат като нас, си мисля: колко хубаво! Не ми минава през ума, че търсят скрито местенце сред дюните, за да се натискат. Но на практика много често правят точно това. Никога не го разбирам предварително и винаги се учудвам, когато ми кажат. Такава съм си. Като снощи, след като ти си отиде. Разбрах, че двама души са направили точно това, и не можах да повярвам.

— Аз пък бих се учудил, ако не е било така.

— Ето това не харесвам в студентския живот. Някои хора са мислят, че тези години не се броят, че трябва да опитат от всичко в този период. Смятат, че сексът, пиенето и дори наркотиците са в реда на нещата. Знам, че звуча като стара мома, но наистина не го приемам. И може би затова не искам да бъда край огъня с другите. Да си призная, тези двамата малко ме разочароваха и не искам да седя до тях и да се преструвам, че не знам нищо. Не е моя работа да ги съдя, те сигурно са добри хора, щом са дошли тук да помагат с труда си, но може ли така? Не трябва ли да запазиш тези неща за този, когото ще дариш с любовта си? Тогава те наистина ще означават нещо.

Разбрах, че не чака отговор, нито пък знаех какво да кажа. Вместо това попитах:

— Кой ти каза за тези двамата?

— Тим. Мисля, че и той е разочарован, но какво може да направи? Да ги изрита оттук ли?

Вървяхме вече доста време и когато се обърнах, хората около огъня бяха само неясни силуети. Мъглата миришеше на море, а звукът от пипалцата на малките рачета, които се разбягваха при всяка наша стъпка и се зариваха бързо в своите пясъчни дупки, запълваше нощната тишина.

— Извинявай — каза неочаквано тя. — Малко прекалих.

— С какво?

— С коментара си за случката. Не биваше да давам оценки. Не е моя работа.

— Всеки съди — отвърнах. — Това е част от човешката природа.

— Знам, но… аз също не съм безгрешна. И в края на краищата единствено бог има право да ни съди, а вече съм достатъчно голяма и знам, че никой не знае каква е неговата воля.

Неволно се засмях.

— Какво? — попита тя.

— Говориш като нашия изповедник в армията. Той казва същото.

Обърнахме се и поехме обратно към къщата. Скоро стигнахме до сухия пясък и краката ни затънаха в него. Савана се хвана здраво за мен. Зачудих се дали ще ме пусне, когато наближим приятелите й, и се разочаровах, че го направи.

— Хей — провикна се Тим към нас. — Вие се върнахте!

Ранди също беше там, както винаги намусен. Честно, вечното му недоволство взе да ми писва. Брад беше зад Сюзан, тя се бе облегнала на гърдите му и очевидно не можеше да реши дали да се радва със Савана и да разбере подробностите около срещата ни, или да е на страната на Ранди. На останалите май им беше все едно и бързо се върнаха към своите разговори. Тим стана и дойде при нас.

— Как беше вечерята?

— Върхът! — отвърна Савана. — Пробвах местната кухня. Бяхме в „Скаридената колиба“.