Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 24

— Не ставай смешен. Нали живееш далече? Чакай ме тук, ей сега ще го намеря.

Тя стана и припна по стълбите, преди да я спра. Минута по-късно се показа отново, вече в компанията на Тим.

— Тим ще те закара с удоволствие — каза тя. Изглеждаше доволна от себе си.

— Наистина ли нямаш нищо против? — обърнах се към Тим.

— Никакъв проблем — увери ме той и посочи сърфа.

— Пикапът ми е отзад. Можеш да сложиш дъската в багажника. Искаш ли помощ?

— Не — казах и отидох до стола да си взема ризата. После вдигнах сърфа. — Но благодаря, че попита.

— Няма защо — отвърна той и потупа джобовете си.

— Ще отида да взема ключовете. Камионът е зелен и е паркиран отпред. Ще се видим там.

Той отново изкачи стълбите, а аз се обърнах към Савана.

— Радвам се, че те срещнах. Тя задържа погледа ми.

— И аз. Досега не бях говорила с войник. Чувствах се някак… защитена. Не мисля, че Ранди ще ми създава неприятности тази вечер. Предполагам, че татуировките ти са го изплашили достатъчно и ще го държат настрана.

Значи все пак ги бе забелязала.

— Предполагам, че ще се видим пак.

— Знаеш къде съм.

От отговора й не се разбра дали иска да ме види отново или не. В много отношения тя беше пълна загадка за мен. Всъщност въобще не я познавах.

— Но съм разочарована, че забрави толкова бързо.

Думите й дойдоха като отговор на вътрешните ми колебания.

— Какво забравих?

— Нали обеща да ме научиш да карам сърф?

Ако Тим беше засегнат от отношението на Савана към мен или от това, че утре щяхме се срещнем отново, то с нищо не го показа. Концентрира се върху шофирането, още не познаваше добре града и аз го упътих. Беше от шофьорите, които спираха на жълто и изчакваха търпеливо, вместо да форсират и докато светне зелено, да са вече при другия светофар.

— Дано да си прекарал добре — каза загрижено той. — Знам, че е малко неловко, когато не познаваш никого.

— Беше приятно.

— Със Савана май наистина си допаднахте. Сигурен съм, че и на нея й беше приятно.

— Добре си поприказвахме.

— Радвам се. Малко се тревожех за нея. До миналата година родителите й идваха с нас на бригадите. За пръв път тръгва сама. Знам, че е голямо момиче, но тук няма много хора от нейната компания и мисълта, че цяла вечер ще отбива мераците на нашите юнаци, ми беше неприятна.

— Сигурен съм, че щеше да се справи.

— Може и да си прав, но някои от тях са много настоятелни.

— Разбира се, че ще са. Нали са юнаци.

Той се засмя.

— Прав си — кимна и погледна през прозореца. — Сега накъде да завия?

Прекарах го по малките улички и не след дълго вече бяхме пред нас. Прозорецът на татко все още светеше.

— Благодаря ти — казах и отворих вратата.

— Няма защо. — Той се усмихна приятелски. — И, както ти казах, отбивай се, без да се притесняваш. През седмицата сме на работата, но вечер и през уикенда сме свободни.

— Ще запомня — обещах.

Влязох и първата ми работа беше да надникна при татко. Той беше зает със Сивия каталог и подскочи, като ме видя. Не ме бе чул да влизам.

— Извинявай! — казах и седнах на стъпалото, което разделяше кабинета от останалата част на къщата.

— Няма нищо.

Това беше единственото, което каза. Огледа се притеснено, явно не можеше да реши дали да остави каталога настрани, или да продължи работа.