Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 22
Никълъс Спаркс
— На плажа видях, че пиеш бира, но каза да взема каквото реша и затова донесох това. Всъщност не бях сигурна какво искаш.
— Колата е екстра.
— Сигурен ли си? Хладилният шкаф е пълен с бира, чувала съм, че военните не могат без бира.
— Сигурен бях, че си чувала — изсумтях аз. — Виждам, че ти не пиеш.
— Не пия.
Не го каза отбранително, нито самодоволно, просто ми го съобщи. Това ми хареса.
Савана се съсредоточи върху пилето си. Аз направих същото и двамата започнахме да се храним мълчаливо. Замислих се за Тим. Интересно, дали тя знаеше какво чувства това момче към нея? А още по-интересно беше какво тя чувства към него. Между тях определено имаше нещо, но не можех да схвана какво, освен ако Тим не беше прав и близостта им бе плод единствено на общото им детство. Макар че не ми се вярваше.
— Какво звание имаш в армията? — попита тя и остави вилицата.
— Сержант съм от пехотата. Ръководя взвод.
— И какво? Имам предвид какво правиш всеки ден? Стреляш, взривяваш разни обекти или какво?
— Понякога правя и това. Но всъщност през повечето време е много скучно, поне когато сме в базата. Обикновено се събираме към шест сутринта, правим проверка и започваме тренировки по отряди. Баскетбол, бягане, вдигане на тежести, каквото и да е. Понякога имаме обучение, например разглобяваме и сглобяваме различни оръжия, провеждаме нощно обучение или стреляме по мишени. Ако няма нещо планирано, се връщаме в казармата и четем, играем видеоигри или тренираме още, и така до четири часа. Тогава се събираме отново и ни съобщават програмата за следващия ден. После сме свободни.
— Видеоигри?
— Аз тренирам и чета, но приятелите ми са луди по тях. Колкото повече екшън има в играта, толкова повече я харесват.
— Какво четеш?
Казах й и тя кимна.
— А какво става, когато ви пратят на акция?
— Тогава е различно. — Аз също приключих с пилето и оставих чинията до мен. — Тогава има дежурства, нощни патрули, нещата обикновено не вървят по предварителен план и трябва непрекъснато да си сверяваме часовниците, така че сме много заети. Но пехотинците са сухопътни войски, нормално е да прекарваме по-голямата част от времето си извън лагера.
— Страх ли те е?
За миг замълчах, търсех правилния отговор.
— Да, понякога. Не че трепериш непрекъснато, справяш се дори когато земята под краката ти гори. Просто… действаш. Нещата се развиват толкова бързо, че нямаш много време да мислиш, вършиш си работата и гледаш да отървеш кожата. Страхът те пипва после, когато всичко е свършило. Тогава осъзнаваш колко близо си бил до края, понякога те втриса, друг път повръщаш, такива неща.
— Не съм убедена, че мога да върша такава работа.
Не мисля, че очакваше някакъв отговор, затова смених темата.
— Какво ще специализираш?
— Това е дълга история. Сигурен ли си, че искаш да я чуеш?
Кимнах и тя пое дълбоко въздух.
— В Ленор живее едно момче, казва се Алън и го познавам, откакто се помня. Той е аутист и дълго време никой не знаеше какво да предприеме и как да действа с него. Това ме разстройваше, знаеш ли? Чувствах се виновна заради него, дори и като малка. Когато попитах нашите, те ми отвърнаха, че сигурно Всевишният има специални планове за него. Отначало обяснението им ми се стори безсмислено, но Алън имаше по-голям брат, той се отнасяше много мило и беше изключително търпелив с него. Винаги. Никога не му викаше, нито показваше пренебрежение и малко по малко помогна на брат си. Алън не е идеален, все още живее с родителите си и никога няма да бъде самостоятелен, но е много по-добре. И аз реших, че искам да помагам на такива деца като него.