Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 23

— На колко години беше, когато го реши?

— На дванайсет.

— И искаш да работиш с тях в училище?

— Не — отвърна тя. — Искам да правя това, което братът на Алън направи за него. Той използва конете. — Тя спря за миг и се замисли. — Аутистите са затворени в свой собствен свят. Училището и лечението са базирани на рутината, а аз искам да им предложа преживявания, които могат да им отворят нов прозорец към света. Видях, че има ефект, имам предвид, че в началото Алън се ужасяваше от конете, но брат му продължи да опитва. Постепенно започна да ги докосва, да ги гали по носа, после дори започна да ги храни. Накрая се научи да язди. Спомням си първия път, когато се качи на кон… беше невероятно. Усмихваше се като най-обикновено щастливо дете. Ето това искам да дам на децата. Малко щастие… дори да е за кратко. Така разбрах какво искам да правя в живота си. Може би ще отворя конна база за деца аутисти или лагер, където ще можем да работим с тях. За да усетят и те щастието, което усети Алън.

Тя побутна вилицата си, леко засрамена, после остави чинията върху пясъка.

— Звучи прекрасно — казах, наистина очарован.

— Засега е само мечта. Тепърва предстои да видим можем ли да го осъществим.

— И ти обичаш конете, нали?

— Всички момичета обичат коне, не го ли знаеш? Наистина ги обичам. Имам си един арабски жребец, казва се Мидас. Понякога мисълта, че ще съм тук цял месец, вместо да препускам с него из планината, направо ме убива.

— Аха, истината изскочи наяве.

— Но съм тук, нали? И смятам да остана до края. Когато се върна, ще яздя всеки ден. Ти яздиш ли?

— Пробвал съм веднъж.

— Хареса ли ти?

— На следващия ден не можех да седна. Болеше ме дори когато ходех.

Тя се изкикоти и аз осъзнах, че ми е приятно да разговарям с нея.

За разлика от много други хора с това момиче се чувствах свободен и естествен.

В небето сияеше Орион, на хоризонта се виждаше Венера и ярката й бяла светлина се отразяваше в морето. Момичетата и момчетата продължаваха да сноват нагоре-надолу по стълбата и да флиртуват помежду си. Изпитият алкохол им бе вдъхнал смелост.

— Трябва да тръгвам — въздъхнах и се надигнах. — Искам да се видя и с татко. Сигурно се чуди къде съм, ако не е заспал вече.

— Искаш ли да му се обадиш? Тук има телефон.

— Не, по-добре да тръгвам. Живея далече.

— Нямаш ли кола?

— Не. Тази сутрин дойдох на стоп.

— Искаш ли да помоля Тим да те откара до вас? Сигурна съм, че няма да има нищо против.

— Не, не го притеснявай.