Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 18

— Участвала ли си и преди в такава бригада?

— Всяко лято, откакто навърших шестнайсет. Преди ходех с организирани от църквата звена, но когато отидох в Чапъл Хил, основахме студентска група. Всъщност Тим я създаде. Той също е от Ленор. С него се познаваме от цяла вечност. Той току-що се дипломира и записа магистърска стенен. Това лято решихме, че вместо да търсим някаква временна работа или да се размотаваме нагоре-надолу из града, можем да предложим на студентите нещо различно. Организацията е следната: всеки поема своя дял от грижата за къщата, както и разходите си за месеца. Не плащаме нищо за работата, тя наистина е доброволна. Ето защо беше толкова важно да си върна чантата. Нямаше да има какво да ям цял месец.

— Сигурен съм, че нямаше да те оставят да гладуваш.

— Знам, но нямаше да е честно. Те вече правят нещо стойностно с труда си и това е достатъчно.

Краката ни затънаха в пясъка.

— Защо точно Уилмингтън? — попитах. — Имам предвид… защо не в Ленор или Рейли?

— Заради плажа. Трудно е да намериш доброволци за такава работа, но ако е съчетана с плаж, е по-лесно. А колкото повече хора дойдат, толкова повече работа ще се свърши. Тази година успяхме да привлечем трийсет души.

Кимнах и осъзнах колко сме близо един до друг.

— И ти ли завърши тази година?

— Не, ще завърша през следващата. И след това ще запиша магистратура, ако това е следващият ти въпрос.

— Това беше.

— Сетих се. Когато следваш, всички те питат за това.

— А мен всеки ме пита дали ми харесва в армията.

— И харесва ли ти?

— Не знам.

Тя се засмя и смехът й беше толкова мелодичен, че поисках да го чуя отново.

Стигнахме до кея. Взех сърфа и хвърлих празната кутия от бира в кошчето за боклук. Тя изтрака по металното дъно. Звездите вече бяха над нас. Със запалените си светлини къщите между дюните ми заприличаха на тиквени фенери.

— Имаш ли нещо против да те попитам защо реши да влезеш в армията? Като се има предвид, че не знаеш дали ти харесва?

Отне ми известно време, докато формулирам отговора си. Преместих дъската в другата си ръка и казах:

— Не знам как да ти обясня точно, но по онова време имах нужда да го направя.

Тя изчака да продължа, но когато разбра, че нямам такова намерение, кимна.

— Сигурно се радваш да се върнеш вкъщи.

— Без съмнение.

— Навярно и баща ти е щастлив.

— Може би.

— Разбира се, е щастлив. Няма начин да не се гордее с теб.

— Надявам се да си права.

— Сякаш не си много убеден.

— Трябва да се запознаеш с баща ми, за да разбереш. Той не е от приказливите.

Луната се отразяваше в тъмните й очи. Тя промълви тихо:

— Не е нужно да говори, за да се гордее с теб. Може би го показва по друг начин.

Замислих се, с надежда да намеря нещо, което да потвърди думите й. В същия миг от къщата се чу писък. Беше едно момиче близо до огъня. Едно от момчетата я бе хванало за ръцете и я буташе към пламъците, тя се смееше, пищеше и се бореше с него. Брад и Сюзан се гушеха наблизо, но Ранди бе изчезнал.

— Каза, че не познаваш повечето от хората там.

Тя поклати глава и косата й се разпиля по раменете.

— Не много добре. С по-голямата част се запознах, когато дойдоха да се запишат, и сега, докато се настанявахме, ги видях за втори път. Може и да сме се виждали из студентското градче, мисля дори, че повечето от тях са близки помежду си, но аз не. По-голямата част са от братствата и женските клубове. Аз все още живея в пансион. Между другото не са лоши младежи.