Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 137
Никълъс Спаркс
Извадих снимката на Савана от портфейла си. Беше измачкана и захабена. Загледах се в нея и тревожно се замислих какво ли ще ни донесе следващата година.
Не знаех дали Тим ще умре, или ще живее. Но съзнавах, че каквото и да стане, връзката ми с нея никога няма да бъде като преди. Бяхме се срещнали в едно безгрижно време, пълно с обещания; сега на негово място бяха дошли суровите уроци на истинския живот.
Разтрих слепоочията си, разстроен от мисълта, че Тим знаеше почти с точност какво бе станало между нас със Савана вчера, дори го бе очаквал. Показа го ясно, особено когато ме накара да обещая, че ще я обичам със същото себеотрицание, както я обичаше той. Разбрах какво ми предлагаше да направя, ако умре, но неговото позволение ме разстрои още повече.
Станах и тръгнах бавно към колата си. Нямах представа къде искам да отида, но трябваше да се махна по-скоро от болницата. Да се разкарам от Ленор, дори и само за да подредя мислите си.
Пъхнах ръце в джобовете и зарових за ключовете.
Чак когато доближих, видях пикапа на Савана до моята кола.
Тя седеше зад волана. Видя, че идвам, отвори вратата и слезе. Докато чакаше да се приближа, започна да оправя блузата си.
— Джон… Тръгна си, без да кажеш довиждане.
— Да, така е.
Тя кимна леко. И двамата знаехме причината.
— Как разбра, че съм тук?
— Не знаех. Отидох до мотела и ми казаха, че си се изнесъл. Когато дойдох, забелязах колата ти и реших да те изчакам. Видя ли Тим?
— Да. Изглежда много по-добре. Според него ще го изпишат още днес.
— Това е добра новина — каза Савана и дойде до колата ми. — Тръгваш ли си?
— Трябва. Отпускът ми свърши.
Тя скръсти ръце.
— Щеше ли да дойдеш да се сбогуваш с мен?
— Не знам — признах. — Не съм мислил.
По лицето й мина сянка на обида и разочарование.
— За какво си говорихте с Тим?
Погледнах към болницата, после — към нея.
— По-добре питай него.
Тя стисна устни.
— Значи така ще се разделим?
От пътя изрева клаксон и потока от коли внезапно забави ход. Една червена тойота премина в другото платно, за да излезе от трафика. Докато гледах маневрите й, осъзнах, че не е редно да я оставя без отговор.
— Да — отвърнах. — Мисля, че трябва да се разделим.
Тя стисна юмруци и кокалчетата на ръцете й побеляха.
— Може ли да ти пиша?
Насилих се да не отместя поглед от нея. Как ми се искаше всичко да се беше наредило по-иначе!
— Мисля, че не е добра идея.
— Не разбирам.
— Много добре разбираш — отвърнах. — Ти си омъжена за Тим, не за мен.
Оставих изречението да виси във въздуха, докато събера сили да продължа.
— Той е добър човек, Савана. Много по-добър от мен, бъди сигурна, и аз се радвам, че се омъжи за него. Колкото и да те обичам, не мога да разбия този брак. И дълбоко в себе си съм убеден, че и ти не можеш. Дори да ме обичаш, ти обичаш и него. Отне ми време да го разбера, но сега съм сигурен.
Не казах нищо за неясното бъдеще на Тим. Очите на Савана бавно се изпълниха със сълзи.
— Ще се видим ли някога отново?
— Не знам — думите изгаряха гърдите ми. — Но се надявам да не стане.