Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 11

През тези три години пораснах и помъдрях. Знам, знам, че е клише — влизаш в казармата момче, излизаш мъж — но в армията наистина се налага да пораснеш бързо, особено ако си в пехотата. Поверяват ти екипировка, която струва цяло състояние, другарите ти разчитат на теб и ако се издъниш, последиците са много по-сериозни от това да си легнеш без вечеря. Наистина, има прекалено много бумащина и скука, всички пушат, не могат да скалъпят и едно изречение без псувня и държат под леглата си кашони с порносписания. Освен това трябва да отговаряш точно и ясно на ония репи от офицерската школа, които си мислят, че такъв като теб не може да има коефициент на интелигентност, по-голям от този на неандерталец. Но в крайна сметка тук научаваш най-важния урок в живота си — че трябва да поемеш своята част от отговорността и е най-добре да го направиш както трябва. Не можеш да кажеш „не“, когато има заповед. И няма да е пресилено, ако кажа, че живота на всеки зависи от другия. Едно грешно решение и другарят ти може да умре. Ето в това е силата на армията. Някои хора си мислят, че войниците излагат всеки ден живота си на опасност и се бият заради някаква идея… това са пълни глупости. Работил съм с какви ли не войници, с всякакви политически разбирания, срещал съм такива, които мразят армията, и други, които се борят за кариера, срещал съм гении и идиоти, но когато застанем рамо до рамо с пушките, правим каквото трябва, за да се предпазим един друг. Заради приятелството. Не заради родината, не от патриотични подбуди, не и защото си машина за убиване, а заради човека до теб. Биеш се заради приятеля си, за да запазиш живота му, и всичко в армията е подчинено на този простичък факт.

Та, както казах, аз се промених. Влязох в армията като заклет пушач и в лагера за новобранци кашлях като туберкулозен, но за разлика от повечето от моя взвод отказах цигарите и не съм запалвал вече две години. Намалих рязко и пиенето, една-две бири ми бяха предостатъчни за седмицата, но можех да изкарам и месец, без да близна. Досието ми бе безупречно. Бях повишен в ефрейтор и шест месеца по-късно ме произведоха сержант. Разбрах, че ме бива за лидер. Моят отряд се справяше отлично и ни избраха да участвахме в залавянето на един от най-големите военни престъпници на Балканите. Моят главнокомандващ ме препоръча за офицерската школа. Доста мислих по въпроса да ставам ли офицер или не, но офицерската работа е свързана с много писане и седене на бюро, а аз не си падах по това. Последната година, преди да вляза в армията, не бях спортувал изобщо, без да броим сърфа, а когато излязох за трети път в отпуск, вече бях натрупал пет кила мускули и от тлъстините по корема нямаше и следа. През по-голямата част от свободното време тичах, тренирах бокс, вдигах тежести с Тони — як като бик нюйоркчанин, който викаше, вместо да говори, кълнеше се, че текилата е афродизиак, и беше най-добрият ми приятел в частта. Той ме нави да си направя татуировка и на другата ръка и с всеки ден споменът за това кой бях някога избледняваше все повече.