Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 128

— Няма значение — отвърнах. — Каквото и да е.

Веднага разбрах, че отговорът ми я разочарова. Беше уморена да взема решения. Прочистих гърло и казах:

— Лазаня ми звучи добре.

— Добре. Ей сега ще я стопля. Ще ти стигне ли?

— Не знам.

— Салата? Имам и маслини. Мога да сваря и яйца, става много вкусно със специалния сос за салата.

— Давай тогава.

— Веднага.

Савана извади една маруля и малко домати от най-долното чекмедже. Изми ги на чешмата и ги наряза. Сложи ги в дървена купа, добави маслините и я постави на масата. После сипа две щедри порции лазаня и пъхна първата в микровълновата. Движеше се сигурно и постепенно идваше на себе си, сякаш простите действия й възвръщаха увереността.

— Не знам за теб, но аз ще си сипя чаша вино — посочи тя към шкафа до мивката.

— Аз също ще опитам. Искаш ли да отворя бутилка?

— Не, ще се справя. Отварачката ми е малко своенравна.

Тя отвори нова бутилка, напълни две чаши и седна срещу мен. Лазанята вдигаше пара пред нас и ми напомни, че всъщност наистина бях много гладен. Опитах една хапка и останах доволен.

— М-м-м. Това наистина е много вкусно.

— Нали? — съгласи се тя, но вместо да се заеме с храната, отпи от виното си. — Любимото ястие на Тим. След като се оженихме, винаги молеше мама да прави големи тави. Тя обича да готви и се радва, когато хората оценяват ястията й.

Савана започна да шари с пръсти по стените на стъклената чаша. Виното улавяше светлината от лампата и искреше като рубин.

— Ако искаш още, не се притеснявай. Имам, колкото си щеш — добави тя. — Повярвай ми, ще ми направиш услуга. Обикновено храната си остава непокътната и ми е жал за нея. Все й казвам да носи по-малко, но тя не слуша.

— За нея също не е лесно. Тя знае, че страдаш.

— Така е — кимна тя и отпи нова глътка.

— Няма ли да хапнеш? — посочих към чинията.

— Не съм гладна. Винаги е така, когато Тим е в болницата. Стоплям си нещо с намерението да ям, но когато го сложа пред себе си, стомахът ми отказва.

Тя се втренчи в чинията си, сякаш убеждаваше себе си да си вземе малко, но накрая тръсна глава.

— Хайде, моля те! — настоях аз. — Хапни поне мъничко. Трябва да ядеш.

— Добре съм.

— Направи го заради мен тогава. Не съм свикнал да ме зяпат, докато ям. Гадно е.

— Добре — предаде се тя. Набоде съвсем малко парченце на вилицата и го поднесе към устата си. — Сега доволен ли си?

— О, да — казах заядливо. — Точно това имах предвид. За десерт може би ще хапнем малко трохи? А дотогава просто дръж вилицата и се прави, че ядеш.

Тя се засмя.

— Радвам се, че си тук. Напоследък единствено ти си позволяваш да ми говориш така.

— Как „така“? Директно ли имаш предвид?

— Да. Вярваш или не, точно това имах предвид.

Тя остави вилицата и бутна чинията, без да обръща внимание на молбите ми.

— Винаги си бил такъв — открит и честен.

— Някога си мислех същото за теб.