Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 104

Същата вечер повдигнах въпроса пред него. След два дни си заминавах и нямах друг избор, независимо, че не исках да го пращам никъде.

Той ме изслуша, без да каже нищо. Обясних му причините за решението си и се надявах да ме разбере. Не зададе никакъв въпрос, но в очите му имаше отчаяние, сякаш чуваше собствената си смъртна присъда.

Аз свърших и усетих, че имам нужда да остана за малко сам. Потупах го по бедрото и отидох в кухнята да си налея вода. Когато се върнах, го намерих захлупил лице на дивана. Раменете му трепереха. Тогава за пръв път го видях да плаче.

На сутринта започнах да прибирам багажа му. Минах през чекмеджетата, папките с документи, шкафовете и гардероба. В чекмеджето за чорапи имаше чорапи, в това за ризи имаше само ризи. Всички документи бяха в надлежно надписани папки. Не биваше да ме учудва, но всъщност бях удивен. За разлика от повечето хора татко нямаше никакви тайни. Никакви скрити вещи, дневници, нито смущаващи хобита. Нищо, което да ми подскаже, че е водил някакъв таен живот. Нищо, което можеше да ми помогне да го разбера по-добре. Беше точно такъв, за какъвто се представяше, и изведнъж осъзнах, че му се възхищавам заради това.

Свърших с багажа и се върнах при него. Татко беше буден. Редовното хранене бе възвърнало част от силите му и в очите му имаше светлинка. На масата лежеше лопата и докато се чудех какво прави там, той ми подаде смачкан лист хартия. На нея имаше набързо начертана карта, а под картата бе написано с разкривени букви:

В задния двор.

— Какво е това? — попитах объркано.

— За теб е — отвърна той и посочи лопатата.

Взех я и, следвайки картата, стигнах до стария дъб в двора. Отброих указаните крачки и започнах да копая. След няколко минути лопатата удари в метал. Разрових и извадих метална кутия, а под нея още една. И малко встрани още една. Изкопах шестнайсет тежки метални кутии. Седнах на верандата, избърсах потта на челото и отворих първата.

Вече знаех какво ще открия и примижах още преди отразените в метала слънчеви лъчи да ме заслепят. На дъното на кутията открих онзи никелов петак с бика от 1926 година същия от снимката. Единствената монета, която имаше някакво значение за мен.

На следващия ден трябваше да замина, но преди това се погрижих за къщата: изключих тока и телефона, намерих човек да прибира пощата и друг да коси ливадата. Прибрах монетите в банков сейф. Това ми отне почти целия ден. С татко си разделихме последната консерва с пилешка супа и малко задушени зеленчуци и аз го отведох в новия му дом. Щом пристигнахме, разопаковах багажа, подредих вещите и украсих стаята с нещата, които си мислех, че му харесват. Събираните през годините броеве на Сивия каталог оставих на пода до бюрото. Стори ми се, че не е достатъчно, и след кратък разговор с директора се върнах вкъщи и домъкнах обратно още вещи, с надеждата да му създам усещането за дом.