Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 105

Но колкото и да го уверявах, че всичко ще е наред, той продължаваше да стои неподвижно, парализиран от страх. Не можех да се отърва от мисълта, че го убивам. Приседнах на леглото до него, с ясното съзнание, че имам не повече от два часа, преди да тръгна за летището.

— Всичко ще е наред, татко — сложих ръка на гърдите му. — Тук ще се грижат за теб.

— Добре — отвърна едва чуто той, но ръцете му продължаваха да треперят.

Сълзите премрежиха очите ми.

— Искам да ти кажа нещо… — започнах и поех въздух, за да събера мислите си. — Искам да знаеш, че за мен ти си най-страхотният баща. Наистина си голяма работа, щом успя да се справиш са такова магаре като мен.

Той не отговори, но аз продължих. Исках да му кажа всичко, трупано в сърцето ми.

— Съжалявам, че ти създавах толкова неприятности, съжалявам, че все нямах време за теб. Ти си най-добрият човек, когото познавам, татко. Никога не ми се ядоса, никога не ме осъди и не знам как, но ме научи на всичко, което един син би искал да знае. Съжалявам, че трябва да те оставя сам и че ти причинявам всичко това. Но съм изплашен, татко. Не знам какво друго да направя.

Гласът ми трепереше. Колко много ми се искаше да ме прегърне!

— Добре — отвърна глухо той.

Не можах да се сдържа и се усмихнах.

— Обичам те, татко.

Той знаеше точно как да отговори на това. То беше част от рутината.

— Аз също те обичам, Джон.

Прегърнах го, после станах и му подадох последния брой на Сивия каталог. На вратата спрях и го погледнах още веднъж.

За пръв път, откакто беше влязъл в новата си стая, ми се стори, че страхът го напусна. Приближи каталога до очите си и страниците му започнаха леко да треперят. Устните му замърдаха. Останах до вратата и огледах внимателно всяко мускулче на лицето му, за да го запомня завинаги.

Тогава го видях за последен път.

17.

Татко почина след седем седмици и ми дадоха извънреден отпуск за погребението.

Полетът до Щатите мина като в мъгла. През цялото време гледах през прозореца към безформеното сиво петно на океана под нас и съжалявах, че не бях с него в последните му часове. Не се бях бръснал, нито къпал, не бях сменял дори и дрехите си от минутата, когато чух новината, сякаш връщането към нормалното ежедневие щеше да означава, че приемам мисълта, че вече го няма.

На летището и по пътя към дома се взирах в хората около мен и гневът ми нарастваше с всяка изминала минута. Те шофираха, разхождаха се по улиците, влизаха и излизаха от магазините — водеха нормален живот, но за мен нищо не беше нормално.

Чак когато влязох вкъщи, се сетих, че токът и телефонът не са включени. С тъмните си прозорци къщата изглеждаше като изоставена, сякаш не принадлежеше на тази улица и на този свят. Като татко. Или като мен. И тази мисъл ми даде сили да прекрача прага.

Между вратата и рамката бе мушната визитна картичка на адвокат на име Уилям Бенджамин. На гърба пишеше, че представлява баща ми. Отидох до съседите и му се обадих оттам. Изненада ме, когато се появи на вратата рано на другата сутрин с куфарче в ръка.