Читать «С дъх на канела» онлайн - страница 102

— Здрасти, татко — казах бодро.

В началото реших, че не ме е познал, но след малко чух хриплив шепот:

— Здрасти, Джон.

Седнах на дивана до него.

— Как си?

— Добре — беше всичко, което каза, и дълго време никой от нас не проговори.

Погледнах в кухнята и примигнах от видяното. Навсякъде се въргаляха празни консервни кутии от супа. Печката беше на петна, а боклукът преливаше от кофата. В мивката имаше камара мръсни чинии. Масата беше затрупана с неотворена поща. Къщата не беше чистена с дни. Първата ми мисъл беше да хукна при съседката и да й дам да се разбере. Но това можеше да почака.

Отворих една пилешка супа и я сложих да се стопли на мръсната печка. Сипах я в купа и я занесох на татко. Той опита да се усмихне и очите му светнаха от благодарност. Излапа съдържанието на един дъх и аз му сипах нова порция, докато се чудех колко ли време не беше ял. Когато омете и втората купа, му помогнах да си легне отново и след няколко минути той вече спеше.

Съседката не си беше вкъщи и аз прекарах следобеда и по-голямата част от вечерта в чистене и търкане, като започнах от кухнята и банята. Когато стигнах до леглото му и вдигнах чаршафите, се оказа, че са изцапани с изпражнения. Затворих очи. Ако в този момент съседката се бе появила, щях да й извия врата като на пиле.

Оправих всичко, седнах в хола и се загледах в баща си. Той все още спеше. Изглеждаше толкова дребничък под одеялото! Погалих косата му и в ръката ми останаха няколко бели кичури. Той умираше, разбрах го със сигурност и заплаках. Не бях плакал от детските си години и за пръв път проливах сълзи за баща си. Колкото и да си налагах, не можех да спра.

Татко беше добър човек, мил и внимателен, и въпреки че животът му беше осакатен, той бе направил всичко, за да ме отгледа и възпита добре. Започнах да се обвинявам за времето, изгубено в обвинения. Спомних си последните четири седмици, прекарани с него, и сърцето ми се сви при мисълта, че повече никога няма да споделяме тези простички радости.

По-късно го пренесох в леглото. Беше лек, прекалено лек. Завих го и си постлах на пода до него. Легнах и се заслушах в хрипливото и накъсано дишане. През нощта се събуди от силна кашлица и дълго време не можа да спре. Вече се готвех да го карам в спешното, когато най-сетне се успокои.

На сутринта споменах за болницата и той се ужаси.

— Остани… тук — помоли ме. — Не искам там.

Зачудих се какво да правя, но в крайна сметка го оставих вкъщи. Осъзнах, че човек на установения ред като него болницата бе не само чуждо, но и опасно място. Изискваше сили, за да се приспособи към болничните условия, а той ги нямаше. Вдигнах го и видях, че чаршафите му са подгизнали отново.

Съседката дойде на другия ден и веднага взе да се извинява. Обясни, че не е чистила няколко дни, защото една от дъщерите й била много болна, но сменяла чаршафите редовно и му осигурявала достатъчно храна. Докато стоеше на прага, аз видях изтощението по лицето й и яростта ми се стопи. Преглътнах всички укори и нападки, благодарих й и я уверих, че и без това прави много за него.