Читать «Кактуси (Разкази за юноши)» онлайн - страница 21

— А сетне? — запита професорът.

Безпомощно вдигане на раменете беше отговорът на този въпрос. Впрочем и двамата разбираха отлично, че е невъзможно да пропълзят под снежния свод, за да излязат през ронливия отвор.

— Ще сринем цялата пряспа! — подметна Костов неуверено. — Иначе не може.

— Което значи, с нея да полети в пропастта и оня, който се наеме с такава задача. Нали? Засега е по-разумно да се приберем в кабината, докато премине бурята. Я чуй какъв ад е там!

С рев и тътен виелицата беснееше над отвора, фучеше, трещеше като артилерийска канонада и бълваше надолу облаци сняг.

— Гледай, смерч! — почти изкрещя той. — Снежен смерч!

Костов впери поглед нагоре в светлото отверстие. Наистина това беше нещо изумително, невиждано, сякаш яростният вихър изпридаше от бухналата облачна къделя тънка бяла нишка, която се гънеше от небето до земята, ревеше и идваше насам.

През отвора профуча някаква черна сянка и се просна върху покрива на всъдехода.

— Пингвин! — възкликна Костов. Медведев кимна:

— Смерчът е минал над бивака им.

Премръзнали, разколебани, оглушени от воя на нестихващата стихия, двамата крушенци се прибраха в кабинката. Когато притваряше вратичката, Костов неволно хвърли поглед надолу. Тягостна тръпка полази по гърба му.

— Ами ако машината се откачи? — промълви той. Другарят му не отговори, сякаш не чу, улисан в радиопредавателя.

— Как да го поправя? — измърмори професорът след малко. — Само да им съобщя координатите ни, нищо повече… Пьотр Иванич. Пусни пак мотора, да се постоплим!

Внезапно той го дръпна за ръкава.

— Слушай, нещо за тебе! От България!

Костов изтръпна. С разтуптяно сърце той надяна слушалките, в които звучеше гласът на радиста:

— Радиограма от София, от сина на Петър Костов. Предавам. „Мили татко, всички в къщи сме здрави. Свърши първият срок — все шестици. Милчето вече се научи да пише. Вчера ти прати писмо по пощата. Мама и баба са добре. Поздравяват те. Аз се гордея с тебе, много се гордея. Всички ме облажават — не е шега то, баща-полярник, антарктидец. Кога ще си дойдеш? Целува те синът ти Ваньо.“

След кратка пауза говорителят повтори съобщението, потрети го, а развълнуваният баща със стиснати устни слушаше притихнал. Милото момче, иска да се покаже твърд. „Гордея се с тебе“ — и веднага „Кога ще си дойдеш?“

Гласиологът затвори кутията на предавателя и се изправи с въздишка.

— Какво стана? — запита той. — Защо се омърлуши тъй, Пьотр Иванич?

— Радиограма… синът ми…

— Е?

— Добре са всички… Ваньо се гордеел с мене, а то…

Не довърши.

— Ще се измъкнем, момко — потупа го по рамото професорът. — Нека само мине бурята. Нашите ще ни намерят. Как ти се струва, тъй ли ще ни изоставят?

— Не мисля, но… Я де сме се заврели! Медведев се пресегна и измъкна торбата с провизиите.

— Нека първо похапнем, за сила! Кой знае кога… А сетне ще дремнем.

Отвори кутията с консервираното месо и добави като на себе си: