Читать «Само ти можеш да спасиш човечеството» онлайн - страница 2

Искаме да поговорим.

Макар и да беше натиснал „пауза“, съобщението продължаваше да трепка на монитора.

В инструкциите не пишеше нищо за съобщения.

Джони прелисти страниците. Това ще да е някой от Новите Елементи, с които според описанието била снабдена играта.

Остави брошурката, докосна клавишите и предпазливо изписа: Пукни, извънмезен боклук/

Не! Не желаем да мрем! Искаме да поговорим!

Ама така не може, какви са тия работи?

Джонсън Клатето, който му даде дискетата и му преснима инструкциите на бащината си копирна машина, му беше казал, че минеш ли десето ниво, получаваш допълнителни 10 000 точки и Почетния свитък на Доблестта, а после се преместваш в сектор Арктур, където корабите са други и са повечко. Джони си искаше Почетния свитък.

Стреля още веднъж с лазера. Фшшшт. Не му беше ясно защо. Просто защото си имаше джойстик и копче, на което пише „огън“ и те служат именно за това.

В края на краищата, на никое копче не пишеше „не стреляй“.

— Предаваме се! МОЛИМ ТЕ!

Протегна ръка и много, много внимателно натисна копчето за запис на играта. Компютърът избръмча, прещрака и млъкна.

После Джони цяла вечер не посегна към играта. Писа си домашните.

Имаше домашно по география. Трябваше да оцвети Великобритания, а после да отбележи с точка на картата мястото, където, според него, се намира тя.

Капитанката на Скрий Уий тупна с преден крак по бюрото.

— Какво?!

Първата офицерка преглътна и се опита да задържи опашката си под почтителен ъгъл.

— Той току-що отново изчезна, мадам.

— Но прие ли?

— Не, мадам.

Капитанката затропа по бюрото с пръстите на трите си ръце. Мъничко приличаше на тритон, ала предимно на алигатор.

— Но ние не стреляхме по него!

— Не, мадам.

— И ти изпрати съобщението ми, така ли?

— Да, мадам.

— Колкото и пъти да го убием, тоя все се връща!!!

Засече Клатето през междучасието.

Клатето беше от онези момчета, които винаги ги избират последни при сформирането на отбори — макар че в момента това не беше от кой знае какво значение, тъй като учителят по физическо не вярваше в отборите, понеже насърчавали излишната надпревара.

Като ходеше, се тресеше. Разправяше, че било нещо на хормонална основа. А пък като бягаше — тогава как само се тресеше! Разни негови части се устремяваха, накъдето им падне; само най-общо погледнато можеше да се твърди, че тича в някаква определена посока.

Но в игрите страшно го биваше. Просто го биваше не точно в ония игри, в които, според повечето хора, трябваше да те бива. Ако някога се проведеше междуучилищно състезание „Кой пръв ще проникне зад непробиваемата компютърна защита?“, Клатето не само щеше да е в отбора, ами щеше и да подбира въпросния отбор.

— Мараба, Клати! — поздрави Джони.

— Вече не е гот да се казва „мараба“ — отвърна му Клатето.

— А пекъно ли е да се казва „гот“?

— „Гот“ си е винаги „гот“. Пък и „пекъно“ вече никой не казва.

Клатето се огледа заговорнически и после измъкна от чантата си някакъв пакет.

— Ей това е гот. Пробвай го.

— Какво е то?

— Свалих „Звездният боец Терабомбър“ — ухили се Клатето. — Обаче не казвай на никого, става ли? Просто набирай „FSB“. Ама да ти светна, не е кой знае какво. Пускат ти бомбичките и… такова… Абе, просто натискай клавишите и ще видиш какво става…