Читать «Право в десетката» онлайн - страница 68

— Не мога да остана — уведомих нея и мама. — Исках само да ви кажа, че оставям пикапа на Рейнджъра в гаража.

— Ами нашата кола? — попита мама. — Къде ще я паркираме?

— Вие никога не използвате гаража. Колата ви е вечно пред къщи. Погледни навън. Там е, нали? Трябваше да я заобиколя, за да вляза в гаража.

Майка ми режеше зеленчуци за супа. Сега обаче рязко остави ножа настрани и се вторачи в мен с ококорени очи.

— Мили Боже! Нещо не е наред, нали? Пак си се набутала в неприятности.

— Да не си откраднала пикапа? — попита баба с надежда.

— Не съм се набутала в неприятности и всичко си е наред. Обещах на Рейнджъра да се грижа за пикапа му, докато той е вън от града. Щях да го карам, но си промених решението. Прекалено голям е за мен.

Майка ми не изпитваше желание да узнае истината, казах си. Истината не беше приятна.

— Голям е — потвърди баба. — А нали знаеш какво казват за размера на пикапа на един мъж?

— Трябва да вървя — казах нервно. — Лула ме чака.

Баба се затътри след мен. Спря до предната врата и махна на Лула.

— Какво ще правите? — попита тя. — Някой убиец ли ще преследвате?

— Съжалявам — отговорих. — Днес не разполагаме с убийци. Ще ходим да купуваме кола. Имам нужда от возило, докато си получа застраховката от жълтия форд.

— Страшно обичам да пазарувам коли — зарадва се баба. — Чакай само да се обадя на майка ти и да си взема чантата.

— Не! — изврещях ужасено, но баба вече галопираше из къщата и си събираше нещата.

— Хей! — извика Лула. — Защо се мотаем тук толкова време?

— Баба ми идва с нас.

— Тримата мускетари са отново заедно — ухили се Лула.

Баба изскочи от къщата и се метна на задната седалка на файър бърда.

— К’во имаш? — обърна се към Лула. — Еминем? Фифти сент?

Лула пусна диска на Еминем, увеличи звука и се понесохме напред с тътен.

— Обмислях проблема с колата ти — каза ми Лула. — Познавам един тип, който продава коли. И не иска много пари за тях.

— Не знам — отвърнах мрачно. — Ако си купиш кола от обикновен магазин, ти дават гаранция.

— Колко можеш да похарчиш?

— Сто-двеста кинта.

Лула ме изгледа накриво.

— И искаш гаранция за толкова малко пари?

Беше права. Гаранцията не звучеше реално. Всъщност за тези пари надали щях да намеря кола, която въобще да върви.

Лула извади мобифона си и набра някакъв номер.

— Една приятелка има нужда от кола — каза тя, когато се свърза. — Аха. Аха. Аха — потвърди няколко пъти, после се обърна към мен. — Имаш ли нужда от регистрация?

— Да!

— Да — каза Лула в телефона. — Ще иска и такова нещо.

— Не е ли страхотно! — извика баба Мазур от задната седалка. — Нямам търпение да видя новата ти кола.

Лула затвори, излезе от Бърг и се понесе към противоположната част на града. Когато стигнахме до улица „Старк“, Лула натисна автоматичните ключалки на вратите.

— Не се тревожете — успокои ни тя. — Заключвам просто за всеки случай. Не отиваме към лошата част на града. Е, добре де, може и да е лоша, но не е най-лошата. Няма да навлизаме в гангстерските територии. Тук живеят неорганизираните престъпници.

Баба залепи нос в прозореца.

— Никога не съм виждала нещо подобно — каза тя. — Навсякъде има надписи. Онази сграда там е била опожарена, а сега прозорците й са заковани с дъски. Още ли сме в Трентън? Кметът знае ли за това? Ами Джо Джуниак? След като вече е конгресмен, би трябвало да се заеме с тези проблеми.