Читать «Право в десетката» онлайн - страница 4

— Не знам накъде върви светът, след като органите на реда нямат право да стрелят — изсумтя той.

Бяло-синя полицейска кола спря пред нас и две униформени ченгета изскочиха отвътре, застанаха с ръце на кръста и се огледаха наоколо. Познавах и двамата — Анди Зейджак и Робин Ръсел.

Анди Зейджак беше детектив допреди два месеца, но си позволи да зададе няколко притеснителни въпроса на местен политик по време на разследване на обир, поради което го понижиха в обикновен патрулен полицай. Е, можеше да е и по-лошо. Например да го настанят завинаги зад бюро в стаята за неудачници. Понякога нещата не се уреждаха много добре в полицейското управление на Трентън.

Зейджак ми махна приятелски, когато ме видя, после прошепна нещо на Ръсел и двамата се ухилиха. Вероятно се кефеха на поредното безумно изпълнение на Стефани Плъм.

С Робин Ръсел бяхме завършили една и съща гимназия. Беше една година по-малка от мен и не бяхме близки приятелки, но я харесвах. В училище не се отличаваше със спортни постижения, а с интелигентността си. Затова изненада всички, като преди две години стана ченге.

След Зейджак и Ръсел се появи пожарната. После още две полицейски коли и линейка. По времето, когато пристигна Морели, маркучите и пожарогасителите работеха усърдно.

Морели паркира колата си зад патрулната и тръгна към мен. Джо е слаб и мускулест, с напрегнатите очи на ченге, чийто поглед се смекчава само в спалнята. Косата му е почти черна и пада на вълни над челото. Днес носеше широка синя риза с навити ръкави, черни джинси и черни ботуши. Пистолетът му бе прибран в кобур, но с оръжие или без, нямаше вид на човек, с когото можеш безнаказано да се ебаваш. Ъгълчетата на устата му бяха извити нагоре, което можеше да мине и за усмивка, но по-скоро бе нервна гримаса.

— Добре ли си? — попита ме той.

— Не бях виновна — отговорих бързо.

Това вече го накара да се ухили.

— Сладурче, ти никога не си виновна — нежно каза Джо и огледа червеното колело със спуканата гума. — Каква е ролята на велосипеда?

— Лула случайно простреля гумата. После някакъв тип с червена дяволска маска изскочи от магазина, видя, че колелото не може да се кара, метна коктейл „Молотов“ през витрината и реши да се оттегли пеша. Бутилката обаче не се счупи и Виктор я хвърли по него. Тя отскочи от главата на крадеца и се разби в колата ми.

— Не спомена как Лула е простреляла гумата.

— Ами реших, че не е необходимо да го споменавам в официалното си обяснение.

Погледнах над рамото на Морели към черното порше 911, паркирано до тротоара. В Трентън имаше малко хора, които можеха да си позволят подобно возило. Най-вече високопоставени търговци на дрога… и Рейнджъра.

Наблюдавах внимателно как Рейнджъра се измъква иззад волана и се приближава към нас. Беше висок колкото Морели, но по-як. Ако Морели наподобяваше котка, Рейнджъра приличаше на кръстоска между Рамбо и Батман. Беше облечен в черен спортен панталон и черна тениска. Косата и очите му бяха тъмни, а кожата му издаваше кубинския му произход. Никой не знаеше точната му възраст, но предполагах, че е горе-долу колкото мен. В края на двадесетте или началото на тридесетте. Никой не го знаеше къде живее, нито откъде идват колите и парите му. Май си беше по-разумно да не знаеш.