Читать «Право в десетката» онлайн - страница 3

Бутилката избухна при удара в колата ми и ярки пламъци я обгърнаха.

— Мамка му! — извика Лула, като вдигна очи от чантата си. — Дяволите да го вземат!

— Защо все на мен? — изпищях истерично. — Защо такива неща се случват вечно на мен? Не мога да повярвам, че тази кола гори. Колите ми вечно експлодират. Колко коли загубих, откакто се познаваме?

— Доста — отговори Лула.

— Направо е срамно! Какво да кажа на застрахователната компания?

— Не беше по твоя вина — успокои ме Лула.

— Никога не е по моя вина! Но на застрахователите не им пука. Сигурна съм, че не им пука!

— Имаш нещастна карма с колите — обясни ми Лула. — Но това се компенсира с късмет в любовта.

През последните няколко месеца живеех с Джо Морели, изключително сексапилно и готино ченге от Трентън. Двамата с него имаме дълга история, а вероятно и дълго бъдеще. Но си живеем спокойно, ден за ден, тъй като никой от нас не изпитва нужда да документираме съжителството си. Поне засега. Една от положителните черти на съжителството с ченге е, че никога не трябва да звъниш у дома, когато попаднеш в беда. Но както сигурно подозирате, това е и един от недостатъците. Секунди след като се обадехме в полицията, за да съобщим за кражбата и подпаления ми жълт форд, поне четиридесет ченгета, санитари и пожарникари щяха да издирят Морели и да го зарадват с новината, че гаджето му се е проявило отново.

Лула и аз се отдръпнахме от пожара, тъй като бяхме наясно с риска от експлозия. Стояхме, чакахме търпеливо и слушахме сирените, които виеха в далечината, приближавайки се бързо. Полицейската кола на Морели щеше да се появи минути след сирените. А вероятно някъде сред тарапаната от линейки и пожарни професионалният ми гуру — загадъчният Рейнджър, също щеше да изникне, за да провери как точно стоят нещата.

— Май ще е по-разумно да си тръгна — каза Лула. — В службата има адски много документи за картотекиране. А и от ченгетата получавам разстройство.

Нямаше нужда да споменава, че на всичкото отгоре носеше нерегистриран пистолет, който бе виновен за цялата патаклама.

— Видя ли лицето на онзи тип, когато си свали маската? — попитах я.

— Не. Търсех си пищова и пропуснах да го видя.

— Тогава наистина е по-разумно да си тръгнеш. Купи ми един сандвич на път към офиса. Струва ми се, че Виктор няма да прави начос известно време.

— Аз бездруго предпочитам един солиден сандвич — съгласи се Лула. — Подпалените коли винаги ми отварят апетит — оправда се тя и се понесе в тръс нагоре по улицата.

Виктор стоеше от другата страна на колата ми. Тропаше нервно с крак по асфалта и си скубеше косата. След малко спря опитите да се скалпира и се завъртя към мен.

— Защо не го застреля? — попита ме обвинително. — Познавам те. Ти си ловец на престъпници. Трябваше да го гръмнеш.

— Не нося оръжие — обясних кротко.

— Не носиш оръжие? Какъв ловец на престъпници си? Гледам телевизия и знам как стоят нещата. Ловците на престъпници винаги имат оръжия.

— Всъщност в нашите среди не се гледа с добро око на стрелбата по хора — оправдах се.

Виктор поклати глава.