Читать «Право в десетката» онлайн - страница 12

— Не е въоръжена, нали?

— Вече не.

Джо се изхили.

— Ще ви посрещна долу — каза той.

По това време на деня в сградата нямаше много цивилни. Съдът бе затворен, а полицейската работа бе преминала от чукане по вратите към арести. Самотно ченге седеше в бронирана клетка в края на коридора и се мъчеше да не заспи.

Морели излезе от асансьора точно когато двете с баба влязохме.

Баба го погледна и изсумтя.

— Джо носи пищов — възнегодува тя.

— Той е ченге.

— Вероятно и аз трябва да стана ченге — отсъди баба. — Мислиш ли, че съм прекалено ниска?

След половин час баба и аз се върнахме в буика.

— Не ни отне много време — отбеляза баба. — Едва успях да се поогледам наоколо.

— Не можах да го идентифицирам. Арестували са някакъв тип с раница, но не беше онзи, който избяга от магазина. Каза, че намерил раницата, захвърлена на улицата.

— Тъпа работа. Но това не означава, че трябва да се приберем у дома, нали? Не мога да изтърпя отново галопирането и бебешките лигавщини.

— Валери говори по бебешки на горкото дете?

— Не, говори така с Клоун. Не обичам да съдя хората, но след няколко часа, прекарани в слушане на „сладко бонбонче, милата ми тиквичка, меденото ми меченце“ и т.н., имам желание да халосам някого.

Зарадвах се, че никога не бях попадала на Валери, когато е в лигаво любовно настроение, защото и аз щях да изпитам желание да халосам някого. А задръжките ми не са солидни като тези на баба.

— Прекалено рано е да отидем на поклонението — казах. — Мисля, че имаме време да се отбием до Сладката Сали. Оня ден беше забравил да се яви в съда за делото си.

— Хайде бе! Спомням си го много добре. Симпатичен младеж. Имаше една карирана пола, която страшно ми харесваше.

Измъкнах се от паркинга, завих надясно по „Клинтън“ и продължих половин километър нагоре по улицата. В далечното минало на Трентън това е било процъфтяващ индустриален район. Но промишлеността се бе изнесла или драстично намалила работата си, така че сега бяхме заобиколени от разлагащите се трупове на фабрики и складове, които напомняха на следвоенна Босна.

Напуснах „Клинтън“ и подкарах из квартал от малки, мрачни едноетажни къщички. Създадени на времето, за да подслонят работниците от фабриките, сега бяха населени от отрудени хорица със стандарт малко по-висок от помощите за безработни. Разбира се, намираха се и няколко странни птици като Сладката Сали.

Намерих улица „Фентън“ и паркирах пред дома на Сали.

— Чакай в колата, докато проверя как стоят нещата — наредих на баба.

— Разбира се — отговори тя, стиснала възбудено чантата си, приковала очи в предната врата на Сали.

Буикът е кола, създадена за мъже, и в нея баба изглеждаше като погълната от чудовище. Краката й едва стигаха до пода, а лицето й почти не се виждаше над таблото. Някоя боязлива женица вероятно щеше да се чувства заплашена от буика. Баба обаче не бе от тях и почти нямаше нещо, което да я уплаши. Тридесет секунди след като се бе съгласила да чака в колата, вече стоеше на тротоара, готова да ме последва към къщата на Сладката Сали.

— Мислех, че ще останеш в колата — казах недоволно.