Читать «Обетована земя» онлайн - страница 6

Тя поклати глава. Аз изядох гъбата.

— Ти не знаеш защо е избягала — рече Сюзън.

— НикоЕ от нас не чнае.

— Но ти допускаше феминстка причина.

— Не трябваше. Права си.

— Ще взема онази маринована скарида — рече Сюзън. Сложих я в чинията й с моята вилица.

— Ти знаеш, че най-много обичам тях — казах аз.

— И знам, че не си падаш много по гъбите — рече тя.

— Кучка.

Сюзън се усмихна.

— Пътят към разкаянието на мъжа минава през стомаха му — усмихна се Сюзън.

Усмивката го постигна, тя винаги го постигаше. Усмивката на Сюзън беше цветово с качествата на „Текникълър“, визуално — на „Синемаскоуп“ и стереофонична по звучене. Почувствах коремните ми мускули да се стягат, както ставаше винаги, когато тя се усмихнеше, както ставаше винаги, когато аз я погледнех истински.

— Къде, по дяволите, си била преди двайсет години? — казах аз.

— Омъжвах се за погрешния мъж. — Тя протегна дясната си ръка и докосна с показалеца си кокалчетата на лявата ми ръка, която лежеше на масата. Усмивката стоеше, но сега това беше сериозна усмивка. — По-добре късно, отколкото никога — каза тя.

Келнерката дойде със салатата.

3

Бях станал рано и вече пътувах към Хайанис преди часа на натовареното движение в Бостън. Шосе номер 3 до Сагамор бридж е суперавтомагистрала. Преди двайсет години нямаше подобно нещо и до полуостров Кейп Код се слизаше по шосе номер 28 през малките южни градчета като Рандолф. Този път беше бавен, но интересен и човек можеше да гледа хората и предните дворове на къщите, кафявите нечистокръвни кучета и да спре да вечеря с хамбургери, които се приготвяха пред очите му. Докато карах по шосе номер 3 тази сутрин, единственият човек, когото видях пред една кола, беше някакъв тип, който сменяше гума близо до табела, на която пишеше ПЛИ-МЪТ. Когато поех нагоре над канала Кейп Код при Сагамор бридж, шосе номер 3 премина в шосе номер 6. В централното платно и от двете страни на пътя имаше нискорасъл бял бор и тук-там някои по-високи дървета, от време на време случайно се мяркаше някой клен и понякога малки дъбове. По високите места на пътя и от двете страни можеше да се види океан, на юг — залива Бъзардс, на север — залива Кейп Код. Всъщност целият Кейп отекваше с усещането за океана — не непременно с гледката му и не винаги с уханието или звука му. Понякога просто усещането за огромно пространство от всички страни. За безграничен лазур, простиращ се надалече под слънцето.

Шосе номер 3 ме отведе до центъра на Хайанис. Разтоварващата възбуда от нискораслите борове и морския простор се смени с гледката на заведения на Макдоналдс и Холидей Ин, търговски улици и мотели на Шератън, както и на множество недотам подходящи места, където човек би могъл да преспи и да се нахрани в обстановка, която по нищо не се различава от домашната. Освен че на стената би могло да има провесена рибарска мрежа. Ако Бартоломю Госнолд беше стигнал до Кейп откъм тази посока, той би продължил по пътя си.

При кръговия разклон за летището аз се отправих към Мейн стрийт. Хайанис е изненадващо пренаселен и прилича на големите градове, когато навлезеш в него. Мейн стрийт е опасана с магазини, много от които са филиали на магазини в Бостън и Ню Йорк. Мотелът, в който отивах, се намира в източния край на града — голям, красив курортен мотел с оздравителен център и добър ресторант с викторианска обстановка. На голяма зелена табела при входа имаше надпис: „ДЪНФИС“. Бях отседнал там преди два месеца с Бренда Лоринг и бях прекарал чудесно.