Читать «Обетована земя» онлайн - страница 5

— Не виждам много смисъл да говоря с трепет в гласа си. Достатъчно ме е грижа за тях, щом се наемам да ги търся. Правя го и заради парите, но пари не е трудно да се изкарат. Въпросът, поне в областта на моята работа, е да не се поддавам на много чувства. Това обикновено се отразява зле. — Направих знак на келнерката да ми донесе още една бира. Погледнах към питието на Сюзън. Тя отказа с поклащане на глава. Оттатък пристанището някакъв боинг 747 се издигна неправдоподобно от пистата в Лоуган и се понесе бавно нагоре, описвайки тромав кръг, преди да се насочи на запад. Към Лос Анджелис? Или Сан Франциско?

— Сюз — казах. — Ние с теб би трябвало да сме в него.

— В какво?

— В самолета, отлитащ на запад. Откъсвайки се от досадните земни връзки.

— Аз не обичам да летя.

— Приказки — казах. — Настъпих те на болното място.

— Защо смяташ така?

— По тона, бейби, по тона на гласа. По дължината на изречението, положението на главата. Не забравяй, че по професия съм следовател. Уликите са моят занаят. На какво си ядосана?

— Не знам.

— Добре е като начало.

— Не се подигравай с мен, Спенсър. Не знам точно. Ядосана съм ти на тебе или поне в тази връзка. Може би съм чела списание „Мис“, може би изразходвам прекалено много време да гледам Марло Томас с телевизионните му беседи. Била съм омъжена и съм се развела и може би знам по-добре от теб какво би могла да преживява съпругата на този човек.

— Възможно е — казах аз.

Управителят на ресторанта беше приготвил масата ни и ние мълчаливо го последвахме. Менютата бяха огромни и отпечатани с изискан шрифт. Цената на омарите беше дискретно пропусната.

— Но да кажем, че знаеш — подхванах прекъснатия ни разговор. — Да кажем, че по-добре от мене разбираш проблема й. Какво те ядосва?

Тя погледна в менюто си.

— Самодоволна — рече тя. — Това е думата, която търсех, има някакво самодоволство в глупавия, дребнав опит за бягство на тази жена.

Келнерката дойде. Погледнах към Сюзън.

— Охлюви — каза тя на келнерката. — И студени раци.

Аз поръчах мешани горещи ордьоври и пържола. Келнерката се отдалечи.

— Не съм съгласен със самодоволна — казах. — Нагла, може би, но не самодоволна.

— Снизходителен си — рече Сюзън.

— Не — казах аз. — Раздразнен може би, щом настояваш. Но не от нея, а от всичката глупост на света. Писнало ми е от движения. Писнало ми е от хора, които мислят, че една нова система ще се погрижи за всичко, Писнало ми е от хора, които поставят каузата пред човека. И ми е писнало от хора, независимо от пола им, които захвърлят децата си и побягват подир работа, пиене, секс, благосъстояние. Това е безотговорно.

Келнерката се появи отново с първото. Платото ми горещи ордьоври съдържаше една молюска, стрида „Рокфелер“, пържена скарида, маринована скарида и пълнена гъба.

— Заменям гъба срещу един охлюв — казах на Сюзън.

Тя хвана един охлюв с щипците за сервиране и го сложи в чинията ми.

— Не искам гъбата — рече тя.

— Няма нужда да правиш гладна стачка само защото си ядосана, Сюз. — Извадих охлюва от черупката му и го изядох. — Последен шанс за гъбата.